Туркиня последва съпруга си в София

[17-10-2008] от Иван Филчев

Мине Мюген Радойков. Снимки личен архив

Мине със съпруга си Иво.

Дъщерите й Сена /вляво/ и Седа.

Седа /вляво/ и Сена.

Мине Мюген Радойков е туркиня, която живее в София от десет години. Причината да се пресели в България е съпругът й, българин, с когото се запознава през 1987 г. в университета в Анкара, където и двамата са студенти. Възродителният процес в България не помрачава и не слага край на връзката им и макар че в продължение на няколко години живеят разделени през 1998 г. сключват брак в Измир и вземат решение да се преместят в България. „Определящо за това решение беше работата на съпруга ми, който работи за Анадолската информационна агенция. Аз самата си представях пребиваването ми в България и като една мисия за добросъседството и приятелството между двата народа, а и бракът между туркиня и българин сам по себе си е символ на приятелство”, спомня си Мине. В момента тя е преподавател в катедра „Тюркология” на СУ „Климент Охридски” и се грижи за двете си дъщери, Седа и Сена. Надява се, че те ще живеят във време, в което няма да има предразсъдъци, разделение между държави, хора и произход, и ги подготвя за това. Семейството почита празниците на двете религии, но фокусира живота си върху общите неща между българите и турците. „Двата народа са като братовчеди”, казва Мине и се затруднява да определи разликата между едните и другите. Тя обича природата и може би затова харесва българските села. Поликраище, селото на свекърва й, е едно от любимите й места в България. „Обичам чушки бюрек, банички и боб чорба”, казва тя на български с чаровен турски акцент.

Мине Мюген Радойков: Ако живеехме в Турция, животът ми щеше да бъде по-скучен

- Лесно ли е да си чужденец в България?

- Да, много е лесно. Българите са открити хора, със свободно и свойско държание към чужденците. Опитват се да се приобщят към тях или да ги приобщят към себе си. Проявяват естествено и приятно любопитство към живота на чужденеца. За десет години не ми се е случвало някой да се държи лошо с мен заради факта, че съм туркиня. Освен това никога не бих позволила някой да каже лоша дума за България и самата аз няма да го направя най-вече по една единствена причина.

Голямата ми дъщеря се роди с много тежко кривогледство, което се влошаваше през първите години. На три години тя претърпя три тежки операции. Българска лекарка успя да я спаси и в момента момичето ми гледа великолепно. Българската здравна система не взе една стотинка от мен, а това всъщност в много страни, а да не говорим за Турция, е една естетична намеса, която струва страшно много пари.

- Какво не ти се нрави у българите?

- Не забелязвам при българите особено желание за работа. Струва ми се, че трудолюбието не е най-силната им страна. За съжаление особено в сферата на услугите през последните десет години не виждам някакъв напредък. Все още ми е странно, че магазините се отварят към 10-10.30 ч. В Турция например дребните търговци очакват клиентите си още към 8 - 8.30 ч. Тук обаче по това време на вратата на магазините има поставена напречно метла, а продавачките все още пият кафето си.

В Турция никога не се връща клиент от вратата, тъй като търговците смятат, че връщат късмета си. Другото, което не ми прави добро впечатление, е стремежът на българите към лукса, но го възприемам. Възпитанието на младите хора не ми допада. Мисля, че децата получават свободата си на много ранна възраст. Струва ми се малко прибързано едно момиче на 10-12 години да ходи гримирано и с оскубани вежди на училище. За съжаление образователната система не поставя някакви ограничения за външния вид.

- В Турция има ли предразсъдъци към българите?

- Мисля, че няма. Дори смятам, че няма някакви исторически наслагвания. Казвам го съвсем отговорно, тъй като баща ми е български изселник, напуснал района на Кърджали на 13-годишна възраст. През 1974 г. неговите братя са се изселили в Турция и аз самата като дъщеря на български изселник не съм почуствала някакво негативно отношение към българите. Освен това от всичките си съседи Турция поддържа най-добри съседски отношения с България.

- Какво ти липсва от Турция?

- Прясната риба. Аз съм от Чанаккале на Дарданелите и ми липсва морето, което в София го няма. Разбира се, като мюсюлманка ми липсва призива на мюезина за молитва, което е един естествен фон в Турция. Обаче си давам сметка, че окончателно съм се установила тук и когато стъпя на турска територия сякаш краката ми ме връщат обратно.

- С какво е известна България в Турция?

- С българския кашкавал и всички продукти от роза. Изключително популярно е българското вино, а и страната е известна и със спортните постижения. Но като туристическа дестинация турците все още не са открили България.

- В София живееш от десет години. Какво би променила в града, ако имаш тази възможност.

- Мисля, че бих започнала с кучешките нечистотии по улиците. Мисля, че за една държава, която е член на ЕС, тази мръсотия трябва да е обидна, като смятам, че този проблем може да се реши с малко усилия. Онова, което ме смущава в софийския пейзаж, е като се стопи снега и наяве излезе цялата мръсотия. Според мен някой трябва да се почувства притеснен или поне да го забележи. Все пак става дума за нашето здраве. Освен това, ако имах власт, нямаше да позволя нито едно дърво да бъде отсечено.

Бях много възмутена миналата година, когато една топола бе отсечена, само защото скриваше билборд. За съжаление установявам, че София започва да ми прилича на Турция заради безразборното и непланирано строителство и въпреки че България е в ЕС, аз не мога да се почуствам, че живея в европейска страна. Строителната анархия ми създава впечатление, че се намирам в Турция и за съжаление гражданите се опитват да изместят природата и зеленината.

- По какво щеше да се различава животът ти, ако живеехте в Турция?

- Може би материалното ни благосъстояние щеше да е по-добро. Вероятно съпругът ми щеше да работи на по-добра позиция, а аз щях да имам по-успешна кариера. Но все пак, ако живеех в Турция, животът ми щеше да бъде по-скучен, а и тук се чувствам много по-щастлива.

Inform

Започва кампания срещу климатичните изменения

Евродепутатът Филиз Хюсменова започна кампания за намаляване на климатичните изменения като част от кампанията на Либералния алианс в Европейския парламент. Тя се провежда под мотото „Нова енергия - нов живот" и е насочена към всеки гражданин в полза на опазването на природата. Кампанията стартира на 20 октомври във Велико Търново и ще се осъществява чрез Европейския информационен център в града, както и в центровете в Търговище и Разград. Изработени са листовки с информация за ефектите от използването на енергоспестяващи крушки в домакинствата.

Inform,18.10.08

Фахрадин Фахрадинов

Явор от “Забранена любов” е раздвоен между футбола и сцената

Актьорът Фахрадин Фахрадинов все още търси истинската любов и мечтае за Холивуд

Яна Донева

Наричат го “готиния тип” в семейната драма “Забранена любов” и с право. Къдрокосият чаровник, който всяка вечер гледаме по Нова телевизия, се очертава като новият секс символ на българското кино и театър. Името му е Фахрадин Фахрадинов-студент ІІІ курс по актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. Той е гордостта на доц. Веселин Ранков, който е негов преподавател. В театралната академия всички говорят за пленителната му усмивка, а сърцата на младите зрителки се разтуптяват при появата му в кадър.

Истинско чудо е, че днес Фахрадин не е известен футболист, а е актьор, защото спортът е първата му голяма страст. Покойният му баща Хасан Седлоев е бил футболист в “Академик” София, а синът прекарва няколко години на зеления терен в местния отбор на Търговище - “Светкавица”. Преди това обаче тренира бокс в Сливен. Интересът му към актьорската професия датира още времето на сериала “Робинята Изаура”. Силно впечатлен от бразилската сапунка той седял пред телевизора и водил диалози с героите, представяйки си, че е един от тях.

И ето, че двайсет години по-късно мечтата му се сбъдва със сериала “Забранена любов”. В него Фахрадин попада след кастинг и му дават ролята на Явор –принципен, чаровен и искрен, какъвто студентът е и в живота. Признава, че не познава “забранената любов” и подобно на героя си все още търси голямата, но ако тя дойде със сигурност ще я познае. Като всеки талантлив млад артист той има и още една мечта – да пробие в Холивуд. Въпрос на време е да разберем, дали бг сериалът ще го катапултира към меката на киното.

Inform,четвъртък, 16 октомври 2008

*

Фахрадин не съжалява как не е станал футболист, който да натрупа космическо състояние, защото “по-добре се чувствам на сцена, отколкото на терена”. Той е от онези млади, вдъхновени актьори, които вярват, че хубавото предстои и е възможно да се пробие в световното кино. “Някога границите са били по-трудно преодолявани, а сега има обмен и на студенти, имаме артисти, които снимат в Америка, изобщо става все по-лесно”, смята Фахрадин. Харесва по-странни, по-лоши персонажи, по-ниски като душевност, защото иска да ги изследва. И разказва поучителна история за сър Лорънс Оливие: “Отива той при Ал Пачино, на някаква постановка били заедно. И героят на Пачино трябвало да е задъхан, затова взел да прави лицеви опори. И понеже сцената не е като живота, тя не е неореализъм, тя е нещо одухотворено. Оливие го погледнал и казал: “Защо правиш това?”, Пачино казал: “Да изглеждам истински”. И Оливие отвърнал: “Нали си актьор, трябва да го изиграеш!”

Фахрадин е целунат от съдбата да разполага с най-сигурното оръжие. Ако могат да го засекат, детекторите и скенерите ще пропищят фалцетово, но то не е регистрирано и минава като “Стелт” през тях. Усмивката на младия актьор, който ще гледаме от утре в “Забранена любов” по Нова тв, направо разстрелва въздуха, но с фойерверки. И за нея веднага се лепва определението “звънка”. Щом се засмя пред журналисти, докато представяха новата лента, Фахрадин даде заявка, че ще е готиният тип в сериала.

Той учи актьорско майсторство в НАТФИЗ при доц. Веселин Ранков и е трети курс. В сериала, който може да го катапултира към блясъка на славата, попаднал с кастинг. Видял обявление в НАТФИЗ, че се търсят актьори, и се пробвал.
Героят му се казва Явор - така го е погълнал, че понякога трудно излиза от роля. “Снимаме по цял ден и малко или много ставаш като него. Явор е събирателен образ на всичко положително в един мъж
Има момчета, които са точни и държат на думата си. Познавам такива хора, не са изчезнали. Ако трябва да сравня моя герой на кого ми прилича, то той е нещо като Джеймс Дийн, Джони Деп или Хийт Леджър. Такъв тип мъж е. Интересен е, харесват го жените. Когато е с едно момиче, е само с него”, казва Фахрадин.
Хубавата новина е, че и Фахрадин е почти същият в живота. “Ако се опиша, ще е идентично с това за Явор. Честолюбив съм като него, но и по-нетърпелив. И двамата държим на справедливостта”, разправя чаровникът с много момчешко излъчване.
Гадже си няма, но знае как би могла да дойде любовта. Истинската, пък дано не “забранена” като в сериала. “Тя е такава, че щом я срещнеш, да ти се струва, че ще паднеш, да ти се завива свят. Като видиш любимия си, всеки път да си на седмото небе, да ти тупка сърчицето, да ти се качва онова нещо в гушата като топка, да те стяга. Но отношенията между двойките днес изглеждат рутинни още от начало, все едно са живели заедно години, а се познават от два месеца. Многото информация около нас май пречи”, разсъждава философски младокът.
Актьорът има интересна кариера на футболист и боксьор
От малък гони топката, а покойният му баща е бивш футболист, Хасан Седлоев, играл е в “Академик” София.
Фахрадин е роден в Котел, но е учил в Сливен, Търговище и Варна. Винаги е тренирал в местния отбор и се справял блестящо на терена. “В Сливен нямах възможност за футбол, но там се захванах с бокса. Половин година след това отидох в Търговище и играх в “Светкавица”, местен отбор от В група”, разправя Фахрадин.
Само че от малък го влечело да бъде артист. Още от 5-годишен заставал пред телевизора и си говорел с героите вътре, искал да иде при тях. Спомня си, че едни от първите му близки срещи с актьорския вид били с “Робинята Изаура”. Сега самият той, като че ли е било предопределено, ще участва в сериал, макар и много по-различен.
Живеел по квартири, самичък, докато учел в големите градове. И изкарвал парички с труд и пот от 14-годишен. Продавал дини, разтоварвал разни вещи, бил и градинар. “Много ми харесваше - даваш живот на тази тревичка. Работил съм на пристанище, по джетове, на яхти”, обяснява той. Носът му е чупен три пъти - два на ринга и веднъж получил кроше от топка на стадиона. Но според него е готино един мъж да има леко несъвършен, характерен нос. Спортът го нахъсал винаги да иска да е пръв.

източник : standartnews.com/http://zabranena.wordpress.com

Мюмюн Тахир представя Николай Павлов

16 октомври 2008 09:49

Писателят Мюмюн Тахир ще представи тази вечер творчеството на колегата си Николай Павлов.Проявата ще се състои от 17.30 ч. в читалище „Юмер Лютфи". Николай Павлов е роден през 1950 година в Хасково. От 1956 година живее в Кърджали. Завършва строителния техникум в града, но вместо да строи къщи от тухли, започва да изгражда къщи от думи. Първата му публикация е във в. „Нов живот" през 1968 година в хумористичната страница Весела събота". Първата му книга, сборникът с лирика, озаглавена „Врати" излиза през 1982 година в пловдивското издателство „Хр. Г. Данов"благодарения на неговия директор, поета Петър Анастасов. Автор е още на следните книги: „През иглено ухо"- сатирични стихотворения, 1990 г.; „Очевидец" – лирика, 1995 г.; „Зъл или мъртъв" – роман, 2000 г. и „Синеокото куче", разкази и новела, която се появи на книжния пазар през настоящата година. Николай Павлов е публикувал свои творби в списанията „Септември", „Пламък", „Съвременник", вестник „Литературен фронт". Неговата пиеса „Фатален шанс" е играна в Държавен театър „Димитър Димов" през 2002 година, постановката е на режисьора Тодор Боянов.

Inform

Почитат паметта на Oсман Азис

15 октомври 2008 09:20

Литературен клуб "Реджеб Кюпчю" при НЧ "Юмер Лютфи" ще почете паметта на известният поет и народен певец Осман Азис, по повод 1 година от кончината му. Възпоменанието ще се състои от 10.00 часа пред гроба на таланта в Горна гледка. Ще присъстват Зам. обл. управител Себахтин Риза, Кмета Хасан Азис, омбудсмана Хакиф Емин и много почитатели и приятели на Осман Азис.

Inform

Ибряма с концерт в НДК

Легендата на българската музика ще свири в поредицата “Виртуозите на България”

Всяка поява на Ибряма на българска сцена се превръща в събитие, защото родният ни музикант вече концертира повече в чужбина отколото у нас. На 24 октомври обаче в зала 1 на НДК той ще свири само и единствено за българската публика и то в компанията на оркестър “Орфей”, Георги Янев с оркестър “Тракия” и Наско Стоев с оркестър “Канарите”.

Това е една дългоочаквана за Иво Папазов среща, защото ще се състои 20 години след надсвирванията в Стамболово, когато е бил последният им общ концерт. На лайфа в НДК ще бъде промоциран и новият албум на Ибряма “Танцът на Сокола-музиката на моя народ”, който е издаден от английска компания и се продава в огромни тиражи по цял свят.

Inform,вторник, 14 октомври 2008

*

Иво Папазов

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Иво Папазов-Ибряма български музикант Роден: 16 февруари 1952 Кърджали, България

Иво Папазов, по прякор Ибряма (истинското му име е Ибрям Хапазов) е български кларинетист от семейство на потомствени музиканти (зурнаджии и кларинетисти) от ромско-турски произход.

Започва да свири още от дете. Учи в строителния техникум в Кърджали. Първия си оркестър формира през 1974-а. По време на т.нар. „възродителен процес“ е съден и пратен в трудов лагер заради произхода си. Става международно известен с виртуозността, с която превръща традиционната местна сватбарска музика в джаз-феномен. След промените в края на 1989 г. Ибряма свири по цял свят, в сътрудничество с най-добрите джазмени на няколко континента.

През 2005 г. той спечелва наградата на публиката на престижните награди за World Music на Радио 3 на английската ББС и я посвещава на сънародниците си. През същата година става лице на България за първия рекламен клип за страната, който се завърта по европейския телевизионен канал Euronews и в който звучи неговата мелодия „Носталгия“.

Албуми

• „Панаир“ (2003)
• „Balkanology“ (1991)
• „Orpheus Ascending“ (1989)

Външни препратки

• Клип на Ибряма за популяризиращата ЕС кампания на БНТ
• Статия за Папазов от Радио3 на Би Би Си
• Подробно за Иво Папазов на сайта на „Месечина мюзик“
• Страница на Иво Папазов в MySpace

Inform

Аз съм турчин, но български гражданин и България е моят роден край.

Сунай Чалъков

08 октомври 2008, 17:10

Венелин Митев

Плакал съм в чужбина, докато слушам “Моя страна, моя България”, споделя популярният изпълнител
Сунай Чалъков е роден през 1973 г. в Русе. През 1993 г. прави своя дебют в музиката, а през 1996 г. грабва първата награда на фестивала „Златният Орфей” за млад изпълнител. Следват многобройни участия в наши и международни фестивали, където печели различни отличия. През 2000 г. издава първия си албум „Карма карашък” (“Пълна бъркотия”), в който включва любими български, турски, италиански и английски песни. През 2006 г. на музикалния пазар се появява вторият му албум „Лейлим Лей”, в който изпълнява най-популярните и харесвани турски песни в България. В момента е солист на Ансамбъла на Българска армия.

“Световната практика е показала, че конкурси от рода на “Мюзик айдъл”, “Пей с мен”, “Аз пея в “Ку-ку бенд” и други подобни не изкарват певци. Всичко в тях се прави заради sms-ите, за да вземат парите на хората.

- Ще участваш ли в конкурса на “Евровизия”?
- Да, с композитора Александър Кипров само за една седмица направихме песен с попзвучене и с малко етно. Тя се казва “Нещо лудо”.

- На какъв език пееш?
- На български, но ако Господ е рекъл да се класирам, тогава ще я направя и на английски. Макар че в Москва повече биха оценили българския вариант.

- В репертоара си имаш най-различни жанрове - естрада, попфолк, етно, стари градски шлагери, турски популярни парчета, както и народни песни. Откъде у теб, турчина, дойде любовта към българския фолклор?
- Във фолклора се влюбих покрай народната певица Радка Радева, която живееше с една моя леля и през 80-те години беше популярна в Русенския край. Първата песен, която научих от нея, беше „Имала майка едно ми чедо Никола”, написана от композитора Димитър Янев от Благоевград. Бях още съвсем малък – във втори-трети клас, но тя ме поощряваше да пея. Една от целите ми занапред е да направя цял албум с народни песни.

- Да станеш певец ли беше детската ти мечта?
- Не, във втори клас започнах да играя футбол, след което влязох в спортна паралелка, а после и в спортното училище.

Бях вратар на „Дунав” и „Локомотив”- Русе,

даже имах медали от футболни първенства.

- Защо изостави футбола, какво се случи, та избра вместо него сцената също като Хулио Иглесиас?
- Иглесиас също е бил вратар – в “Реал”-Мадрид, но тежка автомобилна катастрофа и три години в гипс го принуждават да направи коренен прелом в живота си. Причината при мен беше, че се сбих с един масажист на отбора, който непрекъснато ме обиждаше, че съм турчин. После отидох в казармата. Там, за да оцелея като футболист, трябваше да ме вземат в спортната рота, каквато беше практиката в ония години, но мен не ме уредиха. А след казармата вече нямах никакво желание за футбол.

- И реши да станеш певец?
- Веднъж, докато бях караул в казармата, чух по радиото предаването на Христина Белчева „Хит купон”. Помолих да ме пуснат в отпуск за 24 часа, записах демо на една моя песен, изпратих я до радиото, но не получих отговор. Аз обаче не се отчаях. Като се върнах от казармата, през декември 1993-а, записах една друга песен – „Чудак” на Георги Христов, който по това време ми беше кумир, хванах влака от Русе и на сутринта в 6, 30 бях в Радиото… След това участвах в „Хит минус едно” на Кирил Ампов и в „Бисер Киров шоу” и в други телевизионни и радиопредавания. Така започнах.

- Спомена името на Георги Христов, който е абсолютен професионалист. Той как те прие?
- Месец, след като дебютирах в радиото, навръх рождения му ден, той беше специален гост в студиото на „Хит”. Тогава му пуснаха моя запис. Той се трогна, похвали ме, но веднага ми отправи пожелание да не го имитирам, а да намеря себе си. И беше абсолютно прав. После Христина Белчева ме запозна с Димитър Гетов, който ме пое в свои ръце и ме убеди да дойда в София.

- През 1996-а печелиш първата награда на “Златният Орфей” за млад изпълнител. Защо след попзвученето в началото на кариерата си премина към етно и попфолк?
- Вкусовете се менят.
В момента подготвям албум с 15 авторски песни, които ще бъдат поп етно фолк. Наричам го така, защото в него има елементи на етното, без обаче да е попфолк. Реших да е нещо средно между поп и попфолк, за да мога да оцелявам. Ако правя само типична естрада, означава да си стоя вкъщи, при положение че не съм от старото поколение изпълнители, които си имат своята публика и ги канят по участия. Два пъти се представях на “Пирин фолк” в Банско и веднъж на “Македония фолк” в Благоевград.

- Втория път на “Пирин фолк” се яви с песента на Тончо Русев “Ти нагоре, аз надолу”. Ти ли го помоли или той ти предложи да направите това парче? Питам, защото знам той колко внимателно избира изпълнителите на негови песни.
- Тончо е следял изявите ми и един ден ми се обади по телефона и ми предложи да участваме във фестивала. Много се радвам, че песента спечели най-важната за мен награда – на публиката. Безкрайно съм благодарен на Тончо Русев за това, че винаги ме е насърчавал и ме е зареждал с положителна енергия. Благодарение на него преодолявах

смачканото ми самочувствие, като гледам на екран разни силиконки.

В новия ми албум ще включа две негови песни – “Роден край” и “Раздяла”.

- Роден край… Какво е за теб България?
- Аз съм турчин, но български гражданин и България е моят роден край. Турция е хубава страна, но не ми е родина. Бил съм там на два пъти за по 7-8-9 месеца.

- Не можа ли да пробиеш там, защо не върна?
- Защото тогава, през 2000 година, бях в един много тежък за мен период. Няколко души ми бяха обещали, че ще ме запознаят с разни хора и ще ми помогнат да започна работа в Бодрум, Кушадасъ, Истанбул, но нищо не стана. Там трябва да имаш минимум 100 000 долара, за да можеш да издадеш продукт, а композиторите взимат по 15-20 хиляди долара за песен. Пях само десетина пъти и реших да се върна.

- Песните в албума ти “Лейлим Лей” са доста различни по стил от попмузиката, която прави най-известният певец в Турция Таркан. Не рискуваш ли, като не залагаш на модерната музика, а на едно съвсем друго звучене?
- Моите песни са в стил “арабеск”. Много често пътувам из България и съм забелязал, че турците у нас харесват по-старите песни, които са точно в този стил. Те са много хубави и като текстове, и като аранжименти и силно въздействат върху хората, докато

попмузиката, която прави Таркан, се харесва на по-малък кръг почитатели.

В “Лейлим Лей” се разказва за един млад човек, който от години не се е прибирал в родния си край, където е оставил спомените и любимата си, но за негово щастие я намира.
- У нас звучат сръбски, гръцки и всякакви други песни, а турски почти не. Дразни ли те това?
- Дразни ме, разбира се, че българският слушател има кофти отношение специално към турските песни, но си давам сметка, че това е заради историята.

- Какви песни никога не би изпял?
- Чалга! Макар че мога да я пея много добре.

Крайно време е да спре промиването на мозъците на хората с чалга!

Това не е нашата музика! Аз съм турчин, но милея за български песни. Като ходех в Турция, много често съм си пускал “Моя страна, моя България” на Емил Димитров и съм плакал, като я слушам. От много години насам всеки мой концерт завършвам с тази песен.

- Имал ли си гафове на сцената?
- През май 1995 година пеех в едно заведение в Камчия, на брега на морето, и един мой приятел спасител ме накара да направя задно салто – нещо, което съм правил много пъти преди това, включително и в предаването “Хит минус едно”. Но точно в този момент до мен се приближи едно танцуващо момиче и аз - прас на цимента!

Като дойдох в съзнание, всичко около мен беше в кръв.

Зашиха ме. Мислех, че всичко се е разминало, но през 2004-а си направих ядрено-магнитен резонанс и се видя, че има притискане на две места. Два прешлена бяха излезли от нормалното си положение и притискаха гръбначния мозък. Извадиха двата хрущяла и ми направиха две титанови пластини на същите места. След година пластините се капсуловат и стават като истински хрущяли. Ако сега ми направят снимка, никой няма да види, че имам желязо във врата си.

- Сигурно ще разочароваме много от твоите фенки, че си женен. Би ли казал няколко думи за нежната си половинка?
- Със Сюзан се запознахме на един мой концерт през 2003-а. Заради нея напуснах София и отидох да живея във Варна, защото там й оставаше да учи още една година. Пак във Варна през септември 2005-а направихме сватбата. Имаме си дъщеричка на година и два месеца, която се казва Белиз.

- След като се отказа от футбола, съвсем ли изостави спорта?
- От 1998-а се занимавам с хата-йога - в началото редовно, сега по-рядко. Като правя упражненията, изгарям калории, ям по-малко, чувствам се по-добре, по-бодър. През 2001 година, като бях в Турция,

за 55 дни отслабнах с 14 кг,

защото бях останал съвсем без пари. 15 години бях вегетарианец, но преди няколко месеца започнах да хапвам и месо. Мисля, че то помага на жизнеността ми. Без месо съм някак вял…

Венелин МИТЕВ

БЛИЦ

Фердие: Казах, че съдията спи и ми дадоха 2 г. затвор

Жанина Драгостинова

18 Август 2008

“Кой ви каза за мен?” е първият въпрос на Фердие. Отвръщам, че Салим Салимов, нейният съпроцесник от делото по “възродителния процес”.

Фердие днес е на 42 г., а на 17 г. е осъдена на 2 г. затвор за разпространение на позиви против “взродителния процес”. Снимки: авторката

Това видимо я успокоява. Значи може да ми се довери. Усмихва се. Чертите й се отпускат. Кани ме да вляза в дома й в село Боян Ботево. Знам малко за Фердие Саидахмед. Преди това съм говорила само със Салим. Историите на двамата донякъде са свързани. През 1984 г. Салим работи в Наркоопа в Кърджали. Чува, че по селата из Родопите започва масова смяна на турските име с български, чува, че има ранени и убити. По това време Салим е на 24 години, възраст, в която човек лесно се решава на съпротива. Двамата с приятеля му Исмет си казват, че “нещо” трябва да се направи. Исмет, който знае английски, предлага да отидат в английското посолство в София и да разкажат каквото знаят, така Западът щял да научи и да помогне… Идеята е приета. Към тях се присъединяват още две момичета – ученички от Икономическия техникум в Кърджали. Едната от е Фердие.
“Мисията” в София се проваля. Посланикът се е върнал за Коледа в родината си, останалите служители просто им тръшват вратата. Оказва се, че Западът по това време още не ще и да чуе, а пък да помогне – и дума да не става. Групата се връща в Кърджали, омърлушена, но не напълно отчаяна. Следваща стъпка идва някак от самосебе си – подготовка на митинг в Кърджали, на който трябва да се изрази нежеланието на българските турци да променят имената си. Съзаклятниците пишат позиви със съобщение за деня и часа на митинга на пишеща машина. После всеки отнася позивите към родния си край и ги оставя, където намери за уместно. Митингът се провежда на 29.12.1984 г. Няколко дена по-късно организаторите му са арестувани. 17-годишната Фердие също е задържана и осъдена. Присъдата излежава в Сливенския затвор. Днес 42-годишната жена е единствената от съпроцесниците, която е останала в България.

Разказът на Федрие:

Със Салим и Исмет се знаем от Кърджали. Живеехме на квартира в една къща. Като разбрах какво ще правят, веднага поисках и аз да участвам. Дете бях тогава, само на 17 години. Събрахме се в къщата и си казахме, че не сме съгласни да ни сменят имената. Само това. Писахме позиви, разнесохме ги… нищо друго. Аз и не разбирах, че това дето го правим, било опасно, било противодържавно… Ами! За мен беше играчка. Една вечер сама тръгнах в снега и до всяка врата в село сложих позив. Де да знам, че могат да ме арестуват, да ме изпращат по затворите, изобщо през ум не ми минаваше. На родителите си не бях казала обаче. Но те на село, аз в града, какво да им обяснявам.
От позивите ни разбраха. Как стана, не знам. Имаше едно момиче от Люляково. Тя ги оставила на някаква другарска вечер. Хванали я и изглежда, че тя ни е издала. После всичките ни изловиха.

Когато дойдоха да ме арестуват, бях се прибрала при родителите ми в село Житница. Чакахме гости. На майка една братовчедка щеше да дойде. Ууу, то изведнъж стана страшна работа! Даже много-много не искам да си спомням този момент. Готвех и внезапно 4 – 5 души влязоха вкъщи, един цивилен, другите с униформи. Татко, като ги видя, припадна. А аз веднага разбрах, че за мене идват. Майка и татко вече бяха със сменени имена, само аз оставах. Полицаите казаха, че няколко часа ще ме задържат. Отидох при татко и му викам, да не се тревожи, няколко часа само, голяма работа, ще се върна…
Цял месец ме държаха в ареста.

Сега, да не си кривя душата, добре се държаха с мен хората. Не са ме били, не са ме ругали. Понякога всеки ден, понякога през ден ме взимаха на разпит и ме връщаха. Сама бях в килията. На пода лежах, само едно одеяло имах. После разбрах, че другите килии имало легло, аз нямах.
Там ми смениха името. Пак направили обиск вкъщи и взели моя снимка. Бях на разпит и следователят ми каза, че оттук нататък ще се казвам Елеонора. За първи път чувах това име, странно ми се видя, даже много не го разбрах как се произнася. Малко по-късно отивам на разпит с един прокурор. Той ме пита как се казвам. Не помня, викам, преди половин час ми казаха името, забравих го. Наистина не си спомнях. Прокурорът се ядоса, обаче аз какво да правя… не го помнех.
После ми дадоха готов паспорт със смененото име.

В този месец, докато съм била в ареста, майка и татко изобщо не разбрали къде се намирам. Понеже не говореха добре български, може би не са се осмелили да питат, не знам. Татко всеки ден идвал до МВР-то и се връщал вкъщи. Той ли не разпитал, те ли не му казали, не знам, но двамата цял месец не знаели нищичко за мен. Вечер, като сядали да вечерят, татко викал на майка: “Защо ядеш? Как ти минава през гърлото, като не знаеш къде е детето?!” Даже психически се разболял човекът. Взел едно въже и с него се разхождал. В селото има две сестри – те се редували да го гледат, щото майка ми трябвало да ходи на работа. А той никъде другаде не мърдал. От село до МВР-то в Кърджали и обратно. Най-сетне след един месец казали на сестра ми, която е омъжена в село Караманци, къде съм. Мъжът й дошъл да провери и чак тогава той съобщил на майка и татко къде съм.
А аз през това време ни бельо имах, ни нищо друго, дето трябва да се взима от къщи. Чак след месец ми донесоха.

Снимки: авторката

На разпитите питаха все едно и също. Защо сме писали позиви? Защо сме ходили в английското посолство? Познавам ли тоз, познавам ли оня? Само това. И аз им казвах, че майка ми има право да ми сложи името и никой друг. Е, това си говорихме. Цял месец все същото. Имаше един милиционер, възрастен, пред пенсия, той ми носеше книги да чета. Що книги съм изгълтала тогава… Той не вярваше, че ги изчитам и ме препитваше. Добре, че беше тоз човек, че щях съвсем да се побъркам. Всеки път като ме взимаха на разпит, си казвах, край, това беше, вече няма да ме върнат в килията. Обаче ме връщаха.

Делото беше в Кърджали. При закрити врати. Сутринта от шест до вечерта до шест. Имах един адвокат от Хасково и един от Пловдив. За мен казваха, че съм била подведена. Това е. Нищо друго. Прокурорът искаше на първото дело за мен 4 години. Адвокатът казваше, че 4 ще ми дадат, после на второто дело ще станат 2 години и накрая ще ме осъдят условно. Обаче не стана. Дадоха ми 2 години. И то – защо? Най-накрая ме попитаха имам ли нещо да кажа. И аз станах и викам: “Съдбата ми е във ваши ръце, животът ми се решава, а съдията спи!” Спеше човекът, наистина. Е, това не са ми простили и са ми дали двете годинки.
Повечето осъдени направо от съда ги откараха в затвора. А аз стоях 6 месеца домашен арест. Не знам що така направиха. Под гаранция бях. Никой не е идвал вкъщи да ме проверява, но аз и почти никъде не излизах. Тези шест месеца бяха най-ужасните. Стоях на прозореца и чаках. Видех ли в селото да влиза кола, си казвах, че е за мен. Обаче не беше за мен. Най ми беше жал да гледам баба, майка, татко… те, горките, се измъчваха повече от мен.

Имах братовчед, учител в гимназията. Понеже знае какво ме чака и един ден ми вика да сме идели до Черноочене на дискотека, малко да се разсея. Тръгнахме пеша, 3 км е до там. Стигнахме дискотеката и чакаме пред нея, за да влезем. В тоя момент дойде кварталният и застана до братовчед ми. Казва му: “Имал си братовчедка, дето трябва да отиде в затвора. Кажи й да не се притеснява, може след три дена, но може и утре да я вземем.” Братовчед ми пребледня и вика: “Тя знае.” А кварталният: “Ние сега получихме призовката, откъде знае?” Братовчед ми ме сочи и казва: “Ето я. Всичко чу.” Сега и кварталният пребледня. Щото той ме познава, в училище аз винаги се изявявах по фестивалите – рецитирах, пеех. Обаче не знае, че аз съм тая, дето трябва да иде в затвора. Гледа ме и не може да повярва. Така разбрах, че на другия ден вече ще ме прибират.

Сутринта дойдоха рано да ме вземат. Цялото село се събра да ме изпрати. На долния етаж у нас бяха възрастните жени, на горния по-младите. Имах една братовчедка, която тогава извика: “Какво стоите намусени? Да не би да е виновна? Какво като отива в затвора! Я, да я изпратим както трябва!” Донесе касетофон и пусна музика. А кварталният, турчин от Черноочене, ме вика: “Ти си много куражлия! Защо не плачеш?” Не плачех. И в затвора не съм ревала. Ако съм плакала, все под одеялото е било, никой да не види.

Беше 22 юли 1985 г. Откараха ме пак в килията в Кърджали. От притеснение нищо не бях хапнала сутринта. А никой не ми беше казал къде и колко време ще ме държат и че трябвало да си взема храна. Милиционерът пак същият, дето преди ми носеше книги. Попита дали искам нещо да ям. Нямали право да питат и да носят храна, но той ме съжали. Аз обаче от притеснение казах, че не съм гладна. Същия ден тръгнахме от Кърджали с автобус до Димитровград. Там ме държаха три дена в ареста. И през трите дена нищо не ми дадоха да ям. То трябвало аз да си нося, но като не знаех… И вече никой не ме попита. Имах 70 – 80 лева. Виждам, че отвън пред вратата има човек. Почнах да се моля, че давам 50 лева, само една баничка да ми купят. Не ми вземаха.
На третия ден, това никога няма да го забравя, вратата се отвори и влезе съпроцесничката ми от Люляково. Аз едва-едва стоя на крака. Три дена гладна! Тя ме приближава и вика: “Какво ти е? Биха ли те? Какво ти правиха?” Нищо не са ми правили, казвам, гладна съм. Имаш ли нещо за ядене? Тя вади една кутия вафли. Казали й да си вземе храна и тя носи. Дай на мен всичките вафли, шептя аз, ти яж, ако имаш нещо друго. Обаче изядох само три и ми стана лошо.

На следващия ден, като ни отвеждаха, си казах – мен ме водят в затвора, няма какво повече да губя, ще им кажа всичко, дето ми се е насъбрало. Водят ме под конвой и аз почвам да крещя на милиционера: “Ти деца нямаш ли? Откъде знаеш, че някой ден и те няма да са в моето положение? Една баничка да не ми купите?” А той: “Не бях на смяна, мълчи, бе, момиче, не съм виновен.” А аз крещя, не спирам! Без глас останах.

Сега се смея, като разказвам, но тогава ми беше тъжно и обидно. Милиционерът изплаши ли се, какво стана, не знам, върза ме с белезници заедно с един висок, огромен мъж. Казаха, че бил рецидивист. Пък аз думата “рецидивист” не я знам. Не разбирам какъв е този и повече от думата ме е страх, отколкото от него. Така отиваме към гарата – под конвой и вързани заедно. Той върви напред с големи крачки. Човекът върви нормално, щото висок. А аз подтичвам зад него, влачи ме за белезниците. Всичките хора от влака застанаха по прозорците да ни гледат. Това ми беше най-обидното. Хайде, той рецидивист, а аз ни съм крала, ни съм убивала, обаче за него са ме вързали. Хората отде да знаят това. Те ме гледат, че сме заедно с едни белезници. Какво да правя? Да плача ли? Как да кажа, че не съм рецидивист? Той обаче свикнал и си прави майтап с мене. Към 45-годишен мъж беше, а аз дете. В Стара Загора на гарата ни махнаха белезниците, но пък ни сложиха в една килия. Мълча си, а той вика: “Така да ни оставят, така ни е хубаво двамата…” Срам! Аз, дето нищо не бях сторила, заедно с този рецидивист?

Фердие с дъщерите си. Снимки: авторката

И в затвора в Сливен не съм чула от управата ни една обидна дума. Работех в шивашкия цех. Винаги са ме хвалили. Би трябвало поне един месец да шия прав тигел, защото тогава се учех, за първи път седнах на шевна машина. Обаче бързо схващах и на десетия ден почнах да шия “процес”. Накрая, като излизах, 300 лева ми дадоха, които съм изкарала извън нормата и после ми изпратиха още 300 лева в банката в Кърджали. Имаше лавка в затвора, другите взимаха 10-20 лева, аз винаги 30 – 40 лева “лавка” имах, значи над нормата съм работила. Там не ти дават пари, но ако изкараш повече, ти пишат в един талон и после можеш да си пазаруваш с изкараното в лавката.

От “възродителния процес” имаше една учителка от Момчилград, но не съм говорила с нея. Не даваха на политическите да се събират. Дори с моята съпроцесничка не се засичахме. Бяхме в различни отряди. Мервахме се само, аз като отивах на работа, тя се връща.
В килията бяхме 6 души. Нямаше друга политическа. Една имаше за убийство, друга за присвояване, трета за проституция… всички по други присъди. Тази с убийство убила мъжа си. Първо била със смъртна, после присъдата й станала 20 години… Ето с такива хора живях… Добре, че бяха те. Иначе не знам… Все пак хора бяха…

В отряда обаче имаше една възрастна жена от Крумовград с 18 години присъда. Каза, че била също политическа, но не разбрах какво е направила. Един ден аз шия и я виждам, че говори с друга затворничка. Разбирам, че нещо става, погледите им някак не ми харесаха. Отидох и попитах какво има. Възрастната жена ми казва на турски, че искала да отиде до тоалетната, но другата не я пуска. А и тя затворничка, за убийство на детето си. Обръщам се към убийцата и казвам: “Как така няма да я пускаш до тоалетната? Коя си ти? И ти си затворничка като нас, как така ще я командваш?”
Тя нещо ми отвърна, аз се ядосах, обърнах се към машината, взех два конуса от макарите и ги метнах по нея. Дойде веднага милиционерката. И аз продължавам да викам: “Как така няма да я пуска до тоалетната? Жената работи, толкоз на една тоалетна ли няма право?”

След месец се прави отчет кой колко е работил и има събрание. На това събрание същата жена стана и каза, че аз съм била викала: “Вие, българите, ли ще ни командвате?” А на събранието е директорът на затвора, други началници и понеже тя знае, че съм политическа, решила да ме наклепа. Аз си глътнах езика. Нищо подобно не съм изричала. А не мога да се защитавам. На 17 години съм. Другите големи, страшни! Не гъгнах от страх. Тогава станаха две жени с присъди за кражба и ме защитиха. Обясниха, че са чули всичко, а на оная викат: “Недей да лъжеш! Какво като е политическа? Нищо срещу българите не е казала!”
Къде са тия жени сега? Искам да ги намеря и да им благодаря, но не знам как.
И убийцата от моята килията се отнасяше винаги много добре с мен. Това преживях – с убийци и крадли залъка си да деля и да съм им благодарна, че са били човечни с мен…
Един ден подполковничката, която ни беше отрядна, ми казва: “Момиче, ти каква работа имаш тука? Ти нямаш никаква вина! Ти сега трябва да си на някоя пейка с гадже, а не да висиш в затвора. Не ги гледай другите! Те толкова са крали, че като излязат и да не работят, пак ще има с какво да живеят. Ами ти?”
Ами аз? Аз какво? За нищо лежах. И всички го знаеха.

Бях строг режим, на 6 месеца веднъж ми даваха свиждане. Идва майка ми на първото свиждане, 6 месеца не ме е виждала и не може думичка да ми каже. Тя не говореше български, а пък беше забранено да се говори на турски. 45 минути стояхме и се гледахме! Мълчим и се гледаме! Тя не можа да ме попита как съм и аз не можах да я питам как е.
4 души стоим. Затворничка, милиционер, затворничка, милиционер. Оттатък през стъклото – мама. Не искам майка да ме види да плача. Но свършва свиждането, тя се извръща, и аз вече не мога да сдържам, ще избухна, обаче гълтам навътре сълзите. После се връщам в килията и не съм на себе си. 6 месеца не съм виждала майка си и нищичко да не си продумаме! Тая жена, убийцата, изглежда ме е видяла, че съм зле, дойде и ме прегърна.
Три дена не ядох. Подполковничката ме разбрала и ме вика по радиоточката: “Елеонора Стефанова Славова до вратата!” Казвам си, леле, какво пак съм направила? А тя: “От три дена те наблюдавам. Защо не ядеш? Какво ти тежи?” Казах й, че с майка думичка не си казахме. И тя ми казва, другия път като имам свиждане, да й се обадя. Ама къде да я намеря, като имах свиждане? На второто свиждане майка вече дойде с брат ми и той й превежда.

Иначе условията в затвора не бяха чак толкова лоши. Беше чисто, аптека… Имаше библиотека, спорта зала… ама затвор.
Е, и лесбийки имаше… Ние в селата тия работи много не ги разбирахме, но понеже аз обичах да чета, бях чела “Монахинята” и оттам знаех за лесбийките. И значи – банята обща. 40 – 50 жени заедно се къпем. Аз де да знам, къпя си се нормално, пък една от лесбийките идвала, оглеждала ме… Като разбрах, ми стана неприятно.

Снимки: авторката

Някой каза, че ако Тодор Живков умрял, щели да ни пуснат. Грях, не грях, всеки ден се молихме да умре. Но човек като е на 17, какви ли глупости не му минават през главата.
Година и осем месеца изкарах. Ако работиш, два дена за три се броят. Като ми изтече срокът, изглежда са се обадили от затвора, че ще ме пускат. Брат ми дойде заедно с вуйчо. Имах една баба, която много ме обичаше. Казали й, че идват да ме вземат. Тя рекла: “Нали две години? Защо по-рано?” И се притеснила, помислила, че нещо лошо съм направила. Тя броила ден по ден и виждала, че има още. А щом брат ми и вуйчо тръгват за Сливен, според нея не било за добро.
И така – дошли двамата в Сливен и три дена ме чакали в хотела. Не смеят да се върнат на село, защото какво да кажат на нашите. А мен все не ме пускат. Единия ден трябвало да работя, другия – трябвало до обяд да работя и един ден да стоя, без да работя. Последния ден ме спират от работа, обаче нищо не ми казват. Дойде една милиционерка, почна да обикаля около мен. Но мълчи. Питам я има ли да ми каже нещо. Тя: “Неее”. И пак обикаля. Чак вечерта в шест ми каза, че ме пускат. Че като почнаха всички да ръкопляскат. Една през друга се спускат отгоре ми и крещят: “Не гледай назад! Никаква работа повече нямаш тука! Да не се връщаш никога!” Поръчваха, като изляза навън, да пия едно кафе на свобода заради тях.
Брат ми и вуйчо вземали един букет и чакат отвън, аз вътре в затвора чакам да дойде касиерката да ми изплати заработеното. 2 часа чаках. Най-накрая отвориха вратите. Като излязох, целият отряд пак се нареди по прозорците и крещят, тропат, ръкопляскат, окуражават ме… Бях с бяло яке, татко ми го бил купил подарък.
На брат ми казали да ме приберат вкъщи към 10 часа вечерта, да е късно, че да не се съберат хора. И те ме водят насам-натам, това да купим, друго да видим. Брат ми живееше в Хасково. Докато съм била в затвора, снахата забременяла, родила и вече имаха на четири месеца детенце. Първо видях бебето. Чак после отиваме вкъщи.

Майка и татко три дена ме чакали, аз все не се връщам и те вече не знаят какво става. Казали си, че и тази вечер няма да се прибера. Баща ми не го свъртало вкъщи и отишъл при брат си. У нас само мама останала. Стълбите пред къщата нещо бяха в ремонт и аз прескочих ли ги, литнах ли, не знам, но се озовах право горе до вратата. Чукам. Никой. Майка ми, като чува, че се чука, помислила, че е татко и вика: “Не си прави майтап, че не издържам повече!” Обаче аз отворих вратата. Мама ме вижда и се сгромолясва на земята. Ето така стана – като ме взеха, татко припадна, като се върнах – мама.
Етърва й беше у дома, добре, че е тя, носи вода, свестява майка ми и й се кара: “Ти луда ли си, така да плашиш детето!” Нали уж късно се прибрах, никой да не усети, откъде разбрали, не знам, цялото село се събра у нас. Боси дойдоха да ме видят, за да е тихо, да не се чуело. Също като на изпращането.

Няколко години трябваше да живея с българското име. Не протестирах повече. Млъкнах си. След 15 дена ми намериха работа и ме задължиха точно това да работя. Като шивачка в Черноочене. Друго не можеше да работя.
Когато ме задържаха, ми оставаше да си взема само матурата по български, за да завърша средно образование. В затвора уж се съгласиха да се явя, накрая не ми разрешиха, защото съм била политическа. След излизането от затвора отидох в Икономическия техникум и казах, че искам да завърша. Директорката ме наруга и ме изгони. Не ми разреши, защото съм била политическа. Така оставих нещата… Да завърша средно образование ми помогна не друг, а следователят, който ме разпитваше в ареста в Кърджали.
Нещата станаха така. Като казаха, че репресираните могат да вземат някакво обезщетение, аз тръгнах да си търся документ, че съм лежала в затвора. Оказа се, че ми я няма присъдата. Един адвокат в Кърджали три месеца ме мота. Всичките си спестени пари по него изхарчих. Целта беше да се откажа да си взимам обезщетението и въобще ако може всичко да се потули. Обаче на мен изведнъж ми хрумна да потърся следователя. Намерих го. Русев се казва, сега е вече адвокат. Помогна ми да си взема документа.
Има и такава история, че докато сме били в ареста, жена му все му казвала да ни пусне, че сме невинни. Той виждал, че сме невинни, но му било наредено да ни изкара виновни. Тогава жена му казала, ако направи зло, един ден това ще се върне върху семейството му. Май и така станало, нещо се е случило в семейството му. Но това аз по-късно го разбрах. Значи, той ми помогна да си взема присъдата, а после написа и подаде молба да ми разрешат да си завърша средното образование. Преди 4 години ми разрешиха да се явя на изпита по български и сега най-после имам диплома за средно образование. Със следователя вече сме семейни приятели, виждаме се от време на време.

А обезщетението като репресирана беше 260 лева май. Нищо работа.
Само веднъж съм ходила в Турция. Скоро беше. 89-а тука останах. Ами аз в България съм родена! Това ми е страната!
Две години след затвора се омъжих. Мъжът ми ми беше съученик. Той не е ходил в казармата по здравословни причини, аз и заради него изкарах службата в затвора. После децата се родиха, болна свекърва имах, къде да тръгваме за Турция.

На седмицата поне веднъж сънувам затвора. Като излязох и отидох да си взима паспорта, прокурорът ми казва: “Ти си млада, ще забравиш всичко!” Да, но не се забравя. Там си водих дневник, всеки ден пишех, но на излизане ми го взеха, не ми го дадоха. Пишех всичко, час, ден, каквото виждах, каквото преживях… Не знам дали изобщо ще спра да сънувам затвора. И всеки път си казвам: “Добре, че бях толкова млада!”

Най-ужасното сега е, че днес в това село, където живея, малко нещо да се обадя и хората казват: “Ти недей много да знаеш, нали си била в затвора!” Уж знаят, че за нищо съм била, обаче с времето забравят. Остава само това, че съм била в затвора. Като петно ми стои. Затворничката. Това много ми тежи. Турци хем са.

Сега в Караманци имаха празник на селото и там почитаха хора, които уж са пострадали по “възродителния процес”. Споменават кого ли не. Днес всички се правят на герои. Имаше такива, дето са сътрудничели на властта и по-рано са ги пускали от затворите, защото са доносничели. Днес и тях ги почитат. Моето име никъде не се споменава. Обидно е.

Всички турци, които преди 89-а бяха с комунистите, сега са се замогнали. Кмет на село Черноочене е един, който, когато сменяха имената, ходеше с червена лента и глобяваше хората, ако говорят на турски. Какъвто преди, такъв и сега. Никакъв свян.

Преди няколко месеца в Кърджали до мен спира една огромна, лъскава кола и от нея излиза мой съученик. Двойкаджията на класа. Пита ме: “Къде си сега лекарка?” Аз? Лекарка? Шивачка съм аз! Бях отличничката в техникума, всички казваха, че тъй като чета, един ден лекарка ще стана. А то какво се получи? Ей за нищо ми рязнаха крилата на 17 години, че до днес. Които си мълчаха, сега карат големите коли…

Мъжът ми работеше в строителството. Без осигуровки, без нищо… Преди две години получи удар, сега има отлепване на ретината на едното око. Почти не вижда. Казаха, че нищо не можело да се направи, защото зад окото имало тумор и не се знае какво може да се случи след операция. Взеха го известно време в болница. Всичките ни пари за него отидоха. Последните два златни пръстена продадох, за да ида на свиждане…

На никого за нищо не се моля. Най-малко пък за пари. Добри деца имам, помагат ми. Синът Илхан миналата година завърши Икономическия техникум, искаше да следва. Отказа се, защото той стана мъжът в семейството сега и трябва да работи. Отиде в строителството в Слънчев бряг, пет месеца изкара там, за един ден се върна и замина за Смолян там да строи.
Средната, Райме, е на 18. Догодина трябва да завърши техникума. И тя иска да учи, ама де да видим… Тя вече работи. Събота и неделя е в шивашкия цех. По 10 лева на ден й плащат.
Еджем е на 10. И тя шие с мен, оверлозите минава, всичко вече прави.

Научила съм се добре да си правя сметката, че да не стоим гладни. Ако изкарам толкова, че да ядем месо, купувам месо. Ако не изкарам, не купувам. Ако в седмицата можем да си позволим веднъж месо и останат още отгоре 100 лева, отивам и купувам нещо, че да продължим ремонта вкъщи. Че той вече доста години се проточи.
Не се оплаквам. Каквото и да стане, все ще се справя. А болката… тя си остава… и сънищата също. Тях вече никой с нищо не може да изтрие.

Inform

ЩЕ СЕ ВЪЗСТАНОВИ ДЕЙНОСТТА НА ЛИТЕРАТУРЕН КЛУБ „РЕДЖЕБ КЮПЧЮ” ПРИ ЧИТАЛИЩЕ „ЮМЕР ЛЮТФИ”

[2008-08-07]

Творчеството, създадено и създавано от писателите, представители на турската етническа общност в България, заема достойно място в съвременната словесна култура на нашата страна. То тепърва предстои да бъде анализирано обстойно и задълбочено, за да се представи вярно и точно панорамата на литературата на българските турци, чиято съдба е изпълнена с много колизии и промени.
В първата половина на 50-те години на ХХ век писателите - български турци създават множество прозаични творби в различни жанрове – разкази, повести, есета. През следващото десетилетие прозата се обогатява с нови жанрови разновидности – драматургия, сатира, романистка, литературна критика и мемоаристика. Тя продължава да се развива възходящо и през 70-години на миналия век и отразява бита, нравите и традициите на българските турци, чиято съдба е неизменно свързана с България. Това литературна творчество би трябвало да бъде оценявано от гледна точка на днешния ден. И още повече, че и днес много талантливи млади дарования активно се включват в цялостния национален литературен диалог.
Литературният клуб ще организира поредица от прояви, чиято цел ще бъде по-доброто взаимно опознаване и установяване на трайно културно сътрудничество между творците от етнически общности в нашата страна и националната литература. Той ще отговори на предизвикателствата, които стоят пред духовната култура на България като пълноправен член на Европейския съюз.
За реализирането на целите на литературния клуб е необходима сериозна подкрепа и съвместно планиране на действията с други творчески организации за приобщаването на талантливите творци към голямото семейство на националната ни словесна култура.
На предстоящото събрание, което ще се проведе на 15 август 2008 г. от 16,00 часа в сградата на читалище „Юмер Лютфи” ще бъде избрано ръководство и приета програма на литературния клуб. Негов почетен председател ще бъде писателят Мюмюн Тахир, член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели и председател на читалище „Юмер Лютфи”.

Inform

Изложба за бита,културата и религията на турския етнос

Валери Великов

Изложба „Идващи от вековете" ще бъде открита на 31 юли в Регионалния исторически музей в Шумен . Тя ще представи бита, културата и религията на турския етнос. Специално за изложбата Районното мюфтийство ще предостави уникален коран от 16 век, който е един от най-големите, писани някога в Османската империя. От този коран има още само 3 екземпляра в цяла Европа. Друг уникален експонат ще е оригиналното завещание на Шериф Халил паша, който е строителят на Томбул джамия. На изложбата ще бъдат представени мъжко, дамско и детско облекло, както и възстановка на турския градски и селски бит. Част от експонатите са събрани от етнографа Васил Петров и ще бъдат показани за първи път.

Inform,29.07.08

Преглед на печата от град Хасково - 25 юли 2008

Люба Асенова

Фуат Гювен купи и Бизнесцентъра, информира водещата публикация на “Новинар юг” днес. Турският бизнесмен брои над 11 милиона лева за бившия партиен дом в Хасково. Чрез фирмата си “Аидатур” той единствен е участвал на вчерашния търг, организиран от общината.

Inform,25.07.08

Фуат Гювен ще газифицира Свиленград,25.07.08

Турският бизнесмен Фуат Гювен и публичната компания "Енемона" ще газифицират Свиленград. Общинският съвет одобри устава на дружеството"Свиленград газ", в което общината ще има 10% и ще участва с апорта на 2002 кв. м земя. Капиталът на дружеството ще е 1.9 млн. лв., съобщиха от областната администрация. Общината на учредителното събрание ще запише една привилегирована акция, която да й гарантира решаващ глас.

Газовото дружество ще кандидатства за лиценз за газоразпределение от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране/ДКЕВР/. Според енергийния закон, ако се окаже, че и друга компания проявява интерес, регулаторната комисия ще трябва да проведе конкурс. За получаването на лиценза "Свиленград газ" трябва да представи бизнес план и да докажа възможността за финансиране на газификацията. Той ще трябва да сключи и договор за покупка на горивото с "Булгаргаз".

Фуат Гювен има безмитна бензиностанция в ГКПП-та Капитан Андреево, която продължи да работи независимо че правителството официално затвори безмитните магазини и бензиностанции. Гювен е собственик на Търговска банка Д/ бившата Демирбанк/, която се очаква да финансира проекта. Той притежава и водни централи на търгове,проведени от Агенцията за приватизация- ВЕЦ"Камен рид", ВЕЦ"Ловеч" Росица 2"., "Росица 3" и "Чипровци".

Инвеститорите имат интерес и към газификацията на Кърджали и Момчиловград.

Inform,25.07.08
*
Свиленградските съветници приеха устава на газовото дружество

Люба Асенова

Свиленградският местен парламент прие устава на акционерното дружество с общинско участие, което ще газифицира града. След учредяването, дружеството ще кандидатства за лиценз пред Държавната комисия по енергийно и водно регулиране. В "Свиленград-газ" АД общината участва с апортна вноска на земя, представляваща 10% от дяловете. На предишното си заседание съветниците приеха оценката на терена с площ 2 002 квадратни метра, която е 196 000 лева. На учредителното събрание общината ще запише 196 000 поименни акции, като едната от тях ще бъде "златна" и ще гарантира интересите на Свиленград в газовата компания. Общият капитал на "Свиленград - газ" ще бъде 1960 000 лeва. Бизнесменът Фуат Гювен ще участва с 60% в дружеството. Останалите 30% ще бъдат на "Енемона" АД. Общинарите възложиха на кмета на Свиленград Георги Манолов да подпише устава на дружеството на предстоящото учредително събрание на "Свиленград – газ" АД. Представител на общината в Общото събрание на акционерите ще бъде общинският съветник от БСП Димитър Митев, а в Борда на директорите - адвокат Всевдана Овчарова.

Inform,юли 2008

Пищна сватба вдигна кметът на Лозница в хотел "Шумен"

Депутати от ДПС, полицейски шефове и общинари почетоха празника на Айхан и Вергиния Хашимови

Над 300 гости станаха свидетели на заветното "да", с което се врекоха във вечна вярност кмета на гр. Лозница Айхан Хашимов и чаровната Вергиния Дъбeва. За здравето на младоженците наздравици с марково уиски в ресторанта на хотел "Шумен" вдигнаха депутатите Юнал Лютфи, Касим Дал, Четин Казак, д-р Хасан Адемов, Рамадан Аталай, кметът на Разград Данчо Бояджиев, общински служители, кметове от областта, полицейски шефове и следователи, бизнесмени. Искрящи от радост, двамата млади размениха брачни пръстени и по стар обичай се подсладиха с питка и мед, поднесена от свекървата и отпиха от шампанското. Последва нежна целувка, съпътствана от бурните аплодисменти на роднини, приятели и колеги.
В празничния ден, изпълнен с усмивки и веселие, до двамата млади бяха неотлъчно техните кумове - Гьонюл и Хюсеин Салиеви. Гостите на пищното тържество се насладиха на стилно подбрана музика, изтънчено меню и марков алкохол в изобилие. Бурни танци, весела глъч и многобройни наздравици вдигнаха градуса на настроението в разгара на партито. Куп подаръци в луксозна опаковка и прилежно запечатани пликове, чието съдържание остана тайна получи младото семейство Хашимови от стотиците гости на пищното тържество.
Ефирната рокля в екрю, избрана от красивата булка привличаше погледите на присъстващите като с магнит, а младоженецът демонстрира стил с костюм в сивата гама и раирана вратовръзка. Най-важният ден в живота на Айхан и Вергиния завърши с празнична заря в късните часове на деня.
В неделя сватбения маратон продължи на стадиона в гр. Лозница, където за здравето на кмета и неговата съпруга ще се веселят над 1000 души. 32-годишният Айхан Хашимов е кмет на Лозница втори мандат. Завършил е висше образование в Измир и в момента е един от най-младите кадри в редиците на ДПС.

Снимка: 32-годишният Айхан Хашимов се врече във вечна вярност на дознателката от Търговище Вергиния Дъбева

Inform,юли 2008

Али Алиев ще играе младия Ал Пачино

Холивудският актьор лично дал благословията си

Нина Никол

Птиченцето веднъж каца на рамо! Явно на рамото на “Мистър Менхънт България” Али Алиев е кацнал цял орел, заради късмета, който го споходи. Моделът получи предложение да участва във филм, в който ще играе ролята на младия Ал Пачино. Продуцентът на лентата разглеждал снимки на мъже в Интернет и попаднал на фотос от международния конкурс “Менхънт Интернешънъл”, където Али зае престижното 6 място в света.

Родният модел изглеждал досущ като холивудския актьор на 28 години. Лично Ал Пачино дал благословията си Али да го изиграе като млад. В момента моделът се поти над най-различни предизвикателства в третия сезон на “Сървайвър”, но веднага след това бургазлията си стяга куфарите и заминава за Холивуд за цели три месеца, а солиден договор му гарантира и доста добро заплащане, което засега е тайна.

петък, 11 юли 2008

Inform

Биография ТУК

Суди Озкан ще строи луксозен хотел и магазини в Свиленград

Георги Иванов, Свиленград

Турският бизнесмен Суди Озкан планира да построи в Свиленград хотел от категория пет звезди. Това съобщи Мехмет Акташ, който е генерален координатор на фирма "Принцес". В България тази компания контролира верига от хотели и казина на Суди Озкан, сред които са столичният хотел "Принцес" (бившият новотел "Европа"), интерхотел "Тримонциум" в Пловдив и др. Новината за петзвездния хотел беше съобщена по време на официалната церемония за откриването на новото казино на компанията - "Стар Принцес", в края на миналата седмица."Вече е купен парцелът за изграждане на луксозния хотел. Той ще бъде разположен в близост до другото казино на Суди Озкан - "Нимфес", и ще бъде предназначен изцяло за обслужване на клиентите ни от Гърция и Турция, които идват в Свиленград да играят в нашите казина", уточни Акташ. По думите му Суди Озкан смята да построи в района на българско-турската граница и голям търговски център в партньорство с немската компания "Хайнеман". Комплексът ще предлага качествени стоки на достъпни цени. По този начин "Принцес" ще компенсира загубите си от затварянето на безмитния магазин на фирмата на ГКПП Капитан Андреево, обясни представителят на турското дружество. Според него в изграждането на двата обекта ще бъдат вложени около 30 млн. евро, от които 20 млн. ще са за хотела, а останалите - за магазините.

Inform,08.07.08

Проект за етническа толерантност свърза Хасково и Джебел

Дора Анева

Младежи от различни етноси в общините Хасково и Джебел ще участват в съвместни работни срещи по стартиралия проект "Работилница за толерантност". Той е на местното сдружение "Център Отворен свят" и се изпълнява съвместно с гимназията в Джебел.

В продължение на шест месеца участниците в проекта ще търсят и представят примери за разбирателство между различните етноси в региона. Ще се проучват и моделите на толерантно съжителство на конкретно място. Целта е противопоставяне на дискриминацията и стимулиране на етническата толерантност в региона.

Ученици от Хасково и Джебел ще се включат и в празниците на междукултурния диалог "Светът е за всички", които също са залегнали в проекта, финасиран по програма "Младежта в действие".

Inform,02.07.08

ШЕСТИ БАЛКАНСКИ ФЕСТИВАЛ НА ТУРСКИЯ ФОЛКЛОР СЪБИРА В КЪРДЖАЛИ НАД 300 САМОДЕЙЦИ ОТ 5 ДЪРЖАВИ

Шести Балкански фестивал на турския фолклор ще се проведе от 6-10 Юли 2008г. в гр.Кърджали. Фестивалът се организира от Народно читалище „Юмер Лютфи „ със съдействието и финансовата подкрепа на община Кърджали, Ардино, Крумовград, Кирково, Джебел, Момчилград и Черноочене. В шестото издание на фестивала участие ще вземат фолклорни групи от Турция, Гърция, Македония, Румъния и България. Откриването на фестивала ще се проведе пред Драматичен театър - Кърджали на 7.07.2008 г. от 10:30 часа, където съставите ще представят кратки програми. Фестивала ще се открива от кмета на община Кърджали инж.Хасан Азис, който е и председател на организационния комитет. Същия ден от 14:00 часа на централния градски площад в гр.Джебел и от 17:00 часа на градския площад в гр.Крумовград ще има концертни програми. През втория ден на фестивала от 10:00 часа на централния площад в гр.Момчилград и от 19:00 часа на площада в гр.Ардино коцертните програми на гостуващите чуждестранни групи ще продължат. На третия последен ден на фестивала ( 09.07.2008г.) от 10:30 часа концертни програми ще има в с.Чорбаджийско и с.Черноочене. Същия ден от 18:00 часа ще се проведе гала концерта с участието на всички гостуващи групи от страната и от чужбина, където кметовете на общините съорганизатори на фестивала ще връчват грамоти и плакети на участниците. Inform,01.07.08

Антонина Желязкова: В България етническото съществуване е демократично и това ни отличава

27 юни 2008 | 21:37 | Агенция "Фокус"

Антонина Желязкова, експерт в Международния център за изследвания на малцинствата и междукултурните взаимодействия пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Госпожо Желязкова, съществувала ли е възможност през 1997 година в България да има етнически сблъсъци? В интервю бизнесменът Ерджан Рашид -Роко казва, че се чувства патриот, защото е спрял възможността страната ни да се “обърне” като Югославия…
Антонина Желязкова: По принцип винаги се очаква, когато се достигне дъното на една икономическа криза, всичко това да рефлектира и да се създаде етническо напрежение и икономическите беди да прераснат в някакви етнически напрежения или сблъсъци. В България през 1997 година, когато беше голямата инфлация, голямата икономическа депресия странното беше, че
се случи точно обратното и затова бяхме изследвани като феномен от външните наблюдатели. Депресията, инфлацията, мизерията, до която бяхме доведени по време на управлението на Жан Виденов, всичко това доведе до много силна междуетническа интеграция в името на оцеляването.
Тоест в регионите със смесено население отчитахме спадане на негативните стереотипи по принципа на това, че всички бяха бедни, в криза и се чудеха как да оцеляват, без разлика дали са християни, мюсюлмани, дали са турци, роми, българи. В селищата, където живее смесено население дори започнаха да се създават един вид задруги за оцеляване, в които влизаха хора с различен етнически и религиозен идентитет. Събираха се в зависимост от региона турци и роми и помаци и жените правеха задруги - от теб картофите, от мен брашното, ти ще гледаш децата, тоест направиха бързи и много добре работещи задруги в името на оцеляването. Те бяха в основата на бартер - всеки предлагаше продукта, който има в малко повече, едновременно заради затваряне на детските градини си помагаха за отглеждането на децата, докато останалите изкарваха продукция на полето или в гората - бране на гъби, билки, горски плодове. Изведнъж за общо изумление на всички представители на социалните науки, които дойдоха тук, за да гледат как един пик на икономическата депресия ще доведе до етнически сблъсъци отчетоха точно обратния резултат. Това са напразни изхвърляния на господина, който е направил тези изявления /Ерджан Рашид - Роко - бел.ред/, защото след 1989 година, когато наистина ние бяхме заплашени да се премине към някакви реални сблъсъци между българи и турци, тоест сблъсъци на етническа основа, с помощта на организации като Комитета за национално помирение, току-що създаденият Съюз на демократичните сили, със съдействието на турците по места ние преодоляхме това напрежение, което беше на ръба да премине в кръвопролития. Това беше през декември 1989 година, януари и февруари 1990 година - бяхме загрозени от етнически сблъсъци и от това нещата в България да се превърнат в нещо подобно на Югославия, макар че винаги тези аналогии са много порочни. Съвършено един е културно-историческият път на България, съвършено друг е този на Югославия. Ако някой е помогнал за преодоляването на тази криза, това бяха неправителствените организации, привлекли огромни средства от Европа и САЩ за хуманитарни помощи, защото изследвания, правени от икономисти по поръчка на Световната банка доказаха, че икономическата криза е най-сериозна именно в общините със смесено население, където инфраструктурата е лоша и са закрити много работни места.
Фокус: Излиза, че този процес всъщност не е дело на един човек или на двама - трима, а хората са се организирали заради обстоятелствата …
Антонина Желязкова: Имам теория по въпроса, която развивам и научно. Това, което ни отличава от случващото се в Македония, в Косово, Сърбия, бивша Югославия, Босна и Херцеговина - в България етническото съществуване е като една правилна пирамида с широка основа. То е демократично. Хората са си изработили една система на съвместимост в региона, в който живеят и я спазват. Особено в критични, пикови моменти тази система сработва и хората се обединяват, за да оцелеят заедно. България заради това оцелява без етнически и религиозни сблъсъци през всички тези преходни години, защото моделът е демократичен, той се прави отдолу. Него се опитват да го развалят отгоре от върха на пирамидата политиците, но не успяват. Няма и да успеят, защото се доказа през времето, че той е много стабилен. Те имаха всички механизми на още неразтурена Държавна сигурност, на полиция, на армия, структури на комунистическата партия. През 1989 и 1990 година хората не се сбиха, въпреки че това беше подклаждано, за да премине в един кървав конфликт, защото моделът отдолу, демократичният модел със широка основа сработи. Това е популярно обяснение, научно то има много други нюанси и фактори, които биха го подкрепили. Непрекъснато пътувам на теренни проучвания в Македония. Там пирамидата е обърната -на острия връх е обществото. Държавата, партиите се опитват да спускат някаква политика за междуетническо разбирателство, тоест да го задават отгоре като политика, но отдолу хората не се разбират, не могат да живеят заедно. Противопоставям това нещо на нашия добре изработен модел на съжителство, който политиците се опитват да атакуват по някакъв начин през всичките тези двадесет години на преход, особено по време на избори, за да обърнат нещата в своя полза да го “партизират”, обаче не се получава. Обичам безкрайно репликата, която съм чувала навсякъде из България - все едно дали се намирам в Родопите или в Източна България - когато настъпи такова напрежение, предизвикано отгоре от върха на пирамидата от политиците, защото предстоят избори, аз питам - Как издържате на това напрежение? Отговарят ми: не обръщаме внимание, чакаме да минат изборите и пак си живеем нормално както преди”. На това разумно отношение се крепи мирът в нашата страна.

Веселина ЙОРДАНОВА

История на съвременна Турция

История на съвременна Турция
ISBN: 9789543260751
Автор: Дженгиз Хаков
Издател: Парадигма
Издадена: 2008
Размери: 14.50x21.50
Брой страници: 474
Корица: Мекa
Език: Български
Цена: 16.00 лв.
Наличност: Налична за 24 часа
Вижте книги с подобно съдържание и в следните категории: История, Нова и най-нова история
Добави в кошница
Поръчай
Историята на съвременна Турция е история на Република Турция, която е създадена като резултат на Освободителната война от 1919 г. от Мустафа Кемал Ататюрк. Книгата на Дженгиз Хаков проследява последователно кемалистките реформи, които разрушават старата Османска империя и превръщат Турция в модерна държава – с нова азбука (въведена от 1929 г.), с нов – европейски – начин на обличане (от 1925), с нова столица. Значително място от книгата е отделено на Лозанската конференция и Лозанския мирен договор от 1923 г., които по своята същност представляват международно признание на новата Турска държава. В книгата са засегнати въпроси от външната и вътрешната политика на Турция до 90-те години на миналото хилядолетие. От поведението на страната през Втората световна война, следвайки принципа на Ататюрк "Мир в страната, мир в света", авторът проследява отношенията на Турция със Съветския съюз, както и със САЩ, взаимоотношенията със съседните държави, в т.ч. и България. В частта за взаимоотношенията на Турция с нашата страна е проследена политиката на България към българските турци през "Възродителния процес". В книгата последователно е разгледана политическата дейност на Исмет Иньоню и други важни политически лица от турската история.
Авторът се надява, че "История на съвременна Турция" ще удовлетвори интереса на историци, преподаватели, студенти, както и на широк кръг от читатели, които проявяват интерес към съседна Турция.