18 Август 2008
“Кой ви каза за мен?” е първият въпрос на Фердие. Отвръщам, че Салим Салимов, нейният съпроцесник от делото по “възродителния процес”.
Това видимо я успокоява. Значи може да ми се довери. Усмихва се. Чертите й се отпускат. Кани ме да вляза в дома й в село Боян Ботево. Знам малко за Фердие Саидахмед. Преди това съм говорила само със Салим. Историите на двамата донякъде са свързани. През 1984 г. Салим работи в Наркоопа в Кърджали. Чува, че по селата из Родопите започва масова смяна на турските име с български, чува, че има ранени и убити. По това време Салим е на 24 години, възраст, в която човек лесно се решава на съпротива. Двамата с приятеля му Исмет си казват, че “нещо” трябва да се направи. Исмет, който знае английски, предлага да отидат в английското посолство в София и да разкажат каквото знаят, така Западът щял да научи и да помогне… Идеята е приета. Към тях се присъединяват още две момичета – ученички от Икономическия техникум в Кърджали. Едната от е Фердие.
“Мисията” в София се проваля. Посланикът се е върнал за Коледа в родината си, останалите служители просто им тръшват вратата. Оказва се, че Западът по това време още не ще и да чуе, а пък да помогне – и дума да не става. Групата се връща в Кърджали, омърлушена, но не напълно отчаяна. Следваща стъпка идва някак от самосебе си – подготовка на митинг в Кърджали, на който трябва да се изрази нежеланието на българските турци да променят имената си. Съзаклятниците пишат позиви със съобщение за деня и часа на митинга на пишеща машина. После всеки отнася позивите към родния си край и ги оставя, където намери за уместно. Митингът се провежда на 29.12.1984 г. Няколко дена по-късно организаторите му са арестувани. 17-годишната Фердие също е задържана и осъдена. Присъдата излежава в Сливенския затвор. Днес 42-годишната жена е единствената от съпроцесниците, която е останала в България.
Разказът на Федрие:
Със Салим и Исмет се знаем от Кърджали. Живеехме на квартира в една къща. Като разбрах какво ще правят, веднага поисках и аз да участвам. Дете бях тогава, само на 17 години. Събрахме се в къщата и си казахме, че не сме съгласни да ни сменят имената. Само това. Писахме позиви, разнесохме ги… нищо друго. Аз и не разбирах, че това дето го правим, било опасно, било противодържавно… Ами! За мен беше играчка. Една вечер сама тръгнах в снега и до всяка врата в село сложих позив. Де да знам, че могат да ме арестуват, да ме изпращат по затворите, изобщо през ум не ми минаваше. На родителите си не бях казала обаче. Но те на село, аз в града, какво да им обяснявам.
От позивите ни разбраха. Как стана, не знам. Имаше едно момиче от Люляково. Тя ги оставила на някаква другарска вечер. Хванали я и изглежда, че тя ни е издала. После всичките ни изловиха.
Когато дойдоха да ме арестуват, бях се прибрала при родителите ми в село Житница. Чакахме гости. На майка една братовчедка щеше да дойде. Ууу, то изведнъж стана страшна работа! Даже много-много не искам да си спомням този момент. Готвех и внезапно 4 – 5 души влязоха вкъщи, един цивилен, другите с униформи. Татко, като ги видя, припадна. А аз веднага разбрах, че за мене идват. Майка и татко вече бяха със сменени имена, само аз оставах. Полицаите казаха, че няколко часа ще ме задържат. Отидох при татко и му викам, да не се тревожи, няколко часа само, голяма работа, ще се върна…
Цял месец ме държаха в ареста.
Сега, да не си кривя душата, добре се държаха с мен хората. Не са ме били, не са ме ругали. Понякога всеки ден, понякога през ден ме взимаха на разпит и ме връщаха. Сама бях в килията. На пода лежах, само едно одеяло имах. После разбрах, че другите килии имало легло, аз нямах.
Там ми смениха името. Пак направили обиск вкъщи и взели моя снимка. Бях на разпит и следователят ми каза, че оттук нататък ще се казвам Елеонора. За първи път чувах това име, странно ми се видя, даже много не го разбрах как се произнася. Малко по-късно отивам на разпит с един прокурор. Той ме пита как се казвам. Не помня, викам, преди половин час ми казаха името, забравих го. Наистина не си спомнях. Прокурорът се ядоса, обаче аз какво да правя… не го помнех.
После ми дадоха готов паспорт със смененото име.
В този месец, докато съм била в ареста, майка и татко изобщо не разбрали къде се намирам. Понеже не говореха добре български, може би не са се осмелили да питат, не знам. Татко всеки ден идвал до МВР-то и се връщал вкъщи. Той ли не разпитал, те ли не му казали, не знам, но двамата цял месец не знаели нищичко за мен. Вечер, като сядали да вечерят, татко викал на майка: “Защо ядеш? Как ти минава през гърлото, като не знаеш къде е детето?!” Даже психически се разболял човекът. Взел едно въже и с него се разхождал. В селото има две сестри – те се редували да го гледат, щото майка ми трябвало да ходи на работа. А той никъде другаде не мърдал. От село до МВР-то в Кърджали и обратно. Най-сетне след един месец казали на сестра ми, която е омъжена в село Караманци, къде съм. Мъжът й дошъл да провери и чак тогава той съобщил на майка и татко къде съм.
А аз през това време ни бельо имах, ни нищо друго, дето трябва да се взима от къщи. Чак след месец ми донесоха.
На разпитите питаха все едно и също. Защо сме писали позиви? Защо сме ходили в английското посолство? Познавам ли тоз, познавам ли оня? Само това. И аз им казвах, че майка ми има право да ми сложи името и никой друг. Е, това си говорихме. Цял месец все същото. Имаше един милиционер, възрастен, пред пенсия, той ми носеше книги да чета. Що книги съм изгълтала тогава… Той не вярваше, че ги изчитам и ме препитваше. Добре, че беше тоз човек, че щях съвсем да се побъркам. Всеки път като ме взимаха на разпит, си казвах, край, това беше, вече няма да ме върнат в килията. Обаче ме връщаха.
Делото беше в Кърджали. При закрити врати. Сутринта от шест до вечерта до шест. Имах един адвокат от Хасково и един от Пловдив. За мен казваха, че съм била подведена. Това е. Нищо друго. Прокурорът искаше на първото дело за мен 4 години. Адвокатът казваше, че 4 ще ми дадат, после на второто дело ще станат 2 години и накрая ще ме осъдят условно. Обаче не стана. Дадоха ми 2 години. И то – защо? Най-накрая ме попитаха имам ли нещо да кажа. И аз станах и викам: “Съдбата ми е във ваши ръце, животът ми се решава, а съдията спи!” Спеше човекът, наистина. Е, това не са ми простили и са ми дали двете годинки.
Повечето осъдени направо от съда ги откараха в затвора. А аз стоях 6 месеца домашен арест. Не знам що така направиха. Под гаранция бях. Никой не е идвал вкъщи да ме проверява, но аз и почти никъде не излизах. Тези шест месеца бяха най-ужасните. Стоях на прозореца и чаках. Видех ли в селото да влиза кола, си казвах, че е за мен. Обаче не беше за мен. Най ми беше жал да гледам баба, майка, татко… те, горките, се измъчваха повече от мен.
Имах братовчед, учител в гимназията. Понеже знае какво ме чака и един ден ми вика да сме идели до Черноочене на дискотека, малко да се разсея. Тръгнахме пеша, 3 км е до там. Стигнахме дискотеката и чакаме пред нея, за да влезем. В тоя момент дойде кварталният и застана до братовчед ми. Казва му: “Имал си братовчедка, дето трябва да отиде в затвора. Кажи й да не се притеснява, може след три дена, но може и утре да я вземем.” Братовчед ми пребледня и вика: “Тя знае.” А кварталният: “Ние сега получихме призовката, откъде знае?” Братовчед ми ме сочи и казва: “Ето я. Всичко чу.” Сега и кварталният пребледня. Щото той ме познава, в училище аз винаги се изявявах по фестивалите – рецитирах, пеех. Обаче не знае, че аз съм тая, дето трябва да иде в затвора. Гледа ме и не може да повярва. Така разбрах, че на другия ден вече ще ме прибират.
Сутринта дойдоха рано да ме вземат. Цялото село се събра да ме изпрати. На долния етаж у нас бяха възрастните жени, на горния по-младите. Имах една братовчедка, която тогава извика: “Какво стоите намусени? Да не би да е виновна? Какво като отива в затвора! Я, да я изпратим както трябва!” Донесе касетофон и пусна музика. А кварталният, турчин от Черноочене, ме вика: “Ти си много куражлия! Защо не плачеш?” Не плачех. И в затвора не съм ревала. Ако съм плакала, все под одеялото е било, никой да не види.
Беше 22 юли 1985 г. Откараха ме пак в килията в Кърджали. От притеснение нищо не бях хапнала сутринта. А никой не ми беше казал къде и колко време ще ме държат и че трябвало да си взема храна. Милиционерът пак същият, дето преди ми носеше книги. Попита дали искам нещо да ям. Нямали право да питат и да носят храна, но той ме съжали. Аз обаче от притеснение казах, че не съм гладна. Същия ден тръгнахме от Кърджали с автобус до Димитровград. Там ме държаха три дена в ареста. И през трите дена нищо не ми дадоха да ям. То трябвало аз да си нося, но като не знаех… И вече никой не ме попита. Имах 70 – 80 лева. Виждам, че отвън пред вратата има човек. Почнах да се моля, че давам 50 лева, само една баничка да ми купят. Не ми вземаха.
На третия ден, това никога няма да го забравя, вратата се отвори и влезе съпроцесничката ми от Люляково. Аз едва-едва стоя на крака. Три дена гладна! Тя ме приближава и вика: “Какво ти е? Биха ли те? Какво ти правиха?” Нищо не са ми правили, казвам, гладна съм. Имаш ли нещо за ядене? Тя вади една кутия вафли. Казали й да си вземе храна и тя носи. Дай на мен всичките вафли, шептя аз, ти яж, ако имаш нещо друго. Обаче изядох само три и ми стана лошо.
На следващия ден, като ни отвеждаха, си казах – мен ме водят в затвора, няма какво повече да губя, ще им кажа всичко, дето ми се е насъбрало. Водят ме под конвой и аз почвам да крещя на милиционера: “Ти деца нямаш ли? Откъде знаеш, че някой ден и те няма да са в моето положение? Една баничка да не ми купите?” А той: “Не бях на смяна, мълчи, бе, момиче, не съм виновен.” А аз крещя, не спирам! Без глас останах.
Сега се смея, като разказвам, но тогава ми беше тъжно и обидно. Милиционерът изплаши ли се, какво стана, не знам, върза ме с белезници заедно с един висок, огромен мъж. Казаха, че бил рецидивист. Пък аз думата “рецидивист” не я знам. Не разбирам какъв е този и повече от думата ме е страх, отколкото от него. Така отиваме към гарата – под конвой и вързани заедно. Той върви напред с големи крачки. Човекът върви нормално, щото висок. А аз подтичвам зад него, влачи ме за белезниците. Всичките хора от влака застанаха по прозорците да ни гледат. Това ми беше най-обидното. Хайде, той рецидивист, а аз ни съм крала, ни съм убивала, обаче за него са ме вързали. Хората отде да знаят това. Те ме гледат, че сме заедно с едни белезници. Какво да правя? Да плача ли? Как да кажа, че не съм рецидивист? Той обаче свикнал и си прави майтап с мене. Към 45-годишен мъж беше, а аз дете. В Стара Загора на гарата ни махнаха белезниците, но пък ни сложиха в една килия. Мълча си, а той вика: “Така да ни оставят, така ни е хубаво двамата…” Срам! Аз, дето нищо не бях сторила, заедно с този рецидивист?
И в затвора в Сливен не съм чула от управата ни една обидна дума. Работех в шивашкия цех. Винаги са ме хвалили. Би трябвало поне един месец да шия прав тигел, защото тогава се учех, за първи път седнах на шевна машина. Обаче бързо схващах и на десетия ден почнах да шия “процес”. Накрая, като излизах, 300 лева ми дадоха, които съм изкарала извън нормата и после ми изпратиха още 300 лева в банката в Кърджали. Имаше лавка в затвора, другите взимаха 10-20 лева, аз винаги 30 – 40 лева “лавка” имах, значи над нормата съм работила. Там не ти дават пари, но ако изкараш повече, ти пишат в един талон и после можеш да си пазаруваш с изкараното в лавката.
От “възродителния процес” имаше една учителка от Момчилград, но не съм говорила с нея. Не даваха на политическите да се събират. Дори с моята съпроцесничка не се засичахме. Бяхме в различни отряди. Мервахме се само, аз като отивах на работа, тя се връща.
В килията бяхме 6 души. Нямаше друга политическа. Една имаше за убийство, друга за присвояване, трета за проституция… всички по други присъди. Тази с убийство убила мъжа си. Първо била със смъртна, после присъдата й станала 20 години… Ето с такива хора живях… Добре, че бяха те. Иначе не знам… Все пак хора бяха…
В отряда обаче имаше една възрастна жена от Крумовград с 18 години присъда. Каза, че била също политическа, но не разбрах какво е направила. Един ден аз шия и я виждам, че говори с друга затворничка. Разбирам, че нещо става, погледите им някак не ми харесаха. Отидох и попитах какво има. Възрастната жена ми казва на турски, че искала да отиде до тоалетната, но другата не я пуска. А и тя затворничка, за убийство на детето си. Обръщам се към убийцата и казвам: “Как така няма да я пускаш до тоалетната? Коя си ти? И ти си затворничка като нас, как така ще я командваш?”
Тя нещо ми отвърна, аз се ядосах, обърнах се към машината, взех два конуса от макарите и ги метнах по нея. Дойде веднага милиционерката. И аз продължавам да викам: “Как така няма да я пуска до тоалетната? Жената работи, толкоз на една тоалетна ли няма право?”
След месец се прави отчет кой колко е работил и има събрание. На това събрание същата жена стана и каза, че аз съм била викала: “Вие, българите, ли ще ни командвате?” А на събранието е директорът на затвора, други началници и понеже тя знае, че съм политическа, решила да ме наклепа. Аз си глътнах езика. Нищо подобно не съм изричала. А не мога да се защитавам. На 17 години съм. Другите големи, страшни! Не гъгнах от страх. Тогава станаха две жени с присъди за кражба и ме защитиха. Обясниха, че са чули всичко, а на оная викат: “Недей да лъжеш! Какво като е политическа? Нищо срещу българите не е казала!”
Къде са тия жени сега? Искам да ги намеря и да им благодаря, но не знам как.
И убийцата от моята килията се отнасяше винаги много добре с мен. Това преживях – с убийци и крадли залъка си да деля и да съм им благодарна, че са били човечни с мен…
Един ден подполковничката, която ни беше отрядна, ми казва: “Момиче, ти каква работа имаш тука? Ти нямаш никаква вина! Ти сега трябва да си на някоя пейка с гадже, а не да висиш в затвора. Не ги гледай другите! Те толкова са крали, че като излязат и да не работят, пак ще има с какво да живеят. Ами ти?”
Ами аз? Аз какво? За нищо лежах. И всички го знаеха.
Бях строг режим, на 6 месеца веднъж ми даваха свиждане. Идва майка ми на първото свиждане, 6 месеца не ме е виждала и не може думичка да ми каже. Тя не говореше български, а пък беше забранено да се говори на турски. 45 минути стояхме и се гледахме! Мълчим и се гледаме! Тя не можа да ме попита как съм и аз не можах да я питам как е.
4 души стоим. Затворничка, милиционер, затворничка, милиционер. Оттатък през стъклото – мама. Не искам майка да ме види да плача. Но свършва свиждането, тя се извръща, и аз вече не мога да сдържам, ще избухна, обаче гълтам навътре сълзите. После се връщам в килията и не съм на себе си. 6 месеца не съм виждала майка си и нищичко да не си продумаме! Тая жена, убийцата, изглежда ме е видяла, че съм зле, дойде и ме прегърна.
Три дена не ядох. Подполковничката ме разбрала и ме вика по радиоточката: “Елеонора Стефанова Славова до вратата!” Казвам си, леле, какво пак съм направила? А тя: “От три дена те наблюдавам. Защо не ядеш? Какво ти тежи?” Казах й, че с майка думичка не си казахме. И тя ми казва, другия път като имам свиждане, да й се обадя. Ама къде да я намеря, като имах свиждане? На второто свиждане майка вече дойде с брат ми и той й превежда.
Иначе условията в затвора не бяха чак толкова лоши. Беше чисто, аптека… Имаше библиотека, спорта зала… ама затвор.
Е, и лесбийки имаше… Ние в селата тия работи много не ги разбирахме, но понеже аз обичах да чета, бях чела “Монахинята” и оттам знаех за лесбийките. И значи – банята обща. 40 – 50 жени заедно се къпем. Аз де да знам, къпя си се нормално, пък една от лесбийките идвала, оглеждала ме… Като разбрах, ми стана неприятно.
Някой каза, че ако Тодор Живков умрял, щели да ни пуснат. Грях, не грях, всеки ден се молихме да умре. Но човек като е на 17, какви ли глупости не му минават през главата.
Година и осем месеца изкарах. Ако работиш, два дена за три се броят. Като ми изтече срокът, изглежда са се обадили от затвора, че ще ме пускат. Брат ми дойде заедно с вуйчо. Имах една баба, която много ме обичаше. Казали й, че идват да ме вземат. Тя рекла: “Нали две години? Защо по-рано?” И се притеснила, помислила, че нещо лошо съм направила. Тя броила ден по ден и виждала, че има още. А щом брат ми и вуйчо тръгват за Сливен, според нея не било за добро.
И така – дошли двамата в Сливен и три дена ме чакали в хотела. Не смеят да се върнат на село, защото какво да кажат на нашите. А мен все не ме пускат. Единия ден трябвало да работя, другия – трябвало до обяд да работя и един ден да стоя, без да работя. Последния ден ме спират от работа, обаче нищо не ми казват. Дойде една милиционерка, почна да обикаля около мен. Но мълчи. Питам я има ли да ми каже нещо. Тя: “Неее”. И пак обикаля. Чак вечерта в шест ми каза, че ме пускат. Че като почнаха всички да ръкопляскат. Една през друга се спускат отгоре ми и крещят: “Не гледай назад! Никаква работа повече нямаш тука! Да не се връщаш никога!” Поръчваха, като изляза навън, да пия едно кафе на свобода заради тях.
Брат ми и вуйчо вземали един букет и чакат отвън, аз вътре в затвора чакам да дойде касиерката да ми изплати заработеното. 2 часа чаках. Най-накрая отвориха вратите. Като излязох, целият отряд пак се нареди по прозорците и крещят, тропат, ръкопляскат, окуражават ме… Бях с бяло яке, татко ми го бил купил подарък.
На брат ми казали да ме приберат вкъщи към 10 часа вечерта, да е късно, че да не се съберат хора. И те ме водят насам-натам, това да купим, друго да видим. Брат ми живееше в Хасково. Докато съм била в затвора, снахата забременяла, родила и вече имаха на четири месеца детенце. Първо видях бебето. Чак после отиваме вкъщи.
Майка и татко три дена ме чакали, аз все не се връщам и те вече не знаят какво става. Казали си, че и тази вечер няма да се прибера. Баща ми не го свъртало вкъщи и отишъл при брат си. У нас само мама останала. Стълбите пред къщата нещо бяха в ремонт и аз прескочих ли ги, литнах ли, не знам, но се озовах право горе до вратата. Чукам. Никой. Майка ми, като чува, че се чука, помислила, че е татко и вика: “Не си прави майтап, че не издържам повече!” Обаче аз отворих вратата. Мама ме вижда и се сгромолясва на земята. Ето така стана – като ме взеха, татко припадна, като се върнах – мама.
Етърва й беше у дома, добре, че е тя, носи вода, свестява майка ми и й се кара: “Ти луда ли си, така да плашиш детето!” Нали уж късно се прибрах, никой да не усети, откъде разбрали, не знам, цялото село се събра у нас. Боси дойдоха да ме видят, за да е тихо, да не се чуело. Също като на изпращането.
Няколко години трябваше да живея с българското име. Не протестирах повече. Млъкнах си. След 15 дена ми намериха работа и ме задължиха точно това да работя. Като шивачка в Черноочене. Друго не можеше да работя.
Когато ме задържаха, ми оставаше да си взема само матурата по български, за да завърша средно образование. В затвора уж се съгласиха да се явя, накрая не ми разрешиха, защото съм била политическа. След излизането от затвора отидох в Икономическия техникум и казах, че искам да завърша. Директорката ме наруга и ме изгони. Не ми разреши, защото съм била политическа. Така оставих нещата… Да завърша средно образование ми помогна не друг, а следователят, който ме разпитваше в ареста в Кърджали.
Нещата станаха така. Като казаха, че репресираните могат да вземат някакво обезщетение, аз тръгнах да си търся документ, че съм лежала в затвора. Оказа се, че ми я няма присъдата. Един адвокат в Кърджали три месеца ме мота. Всичките си спестени пари по него изхарчих. Целта беше да се откажа да си взимам обезщетението и въобще ако може всичко да се потули. Обаче на мен изведнъж ми хрумна да потърся следователя. Намерих го. Русев се казва, сега е вече адвокат. Помогна ми да си взема документа.
Има и такава история, че докато сме били в ареста, жена му все му казвала да ни пусне, че сме невинни. Той виждал, че сме невинни, но му било наредено да ни изкара виновни. Тогава жена му казала, ако направи зло, един ден това ще се върне върху семейството му. Май и така станало, нещо се е случило в семейството му. Но това аз по-късно го разбрах. Значи, той ми помогна да си взема присъдата, а после написа и подаде молба да ми разрешат да си завърша средното образование. Преди 4 години ми разрешиха да се явя на изпита по български и сега най-после имам диплома за средно образование. Със следователя вече сме семейни приятели, виждаме се от време на време.
А обезщетението като репресирана беше 260 лева май. Нищо работа.
Само веднъж съм ходила в Турция. Скоро беше. 89-а тука останах. Ами аз в България съм родена! Това ми е страната!
Две години след затвора се омъжих. Мъжът ми ми беше съученик. Той не е ходил в казармата по здравословни причини, аз и заради него изкарах службата в затвора. После децата се родиха, болна свекърва имах, къде да тръгваме за Турция.
На седмицата поне веднъж сънувам затвора. Като излязох и отидох да си взима паспорта, прокурорът ми казва: “Ти си млада, ще забравиш всичко!” Да, но не се забравя. Там си водих дневник, всеки ден пишех, но на излизане ми го взеха, не ми го дадоха. Пишех всичко, час, ден, каквото виждах, каквото преживях… Не знам дали изобщо ще спра да сънувам затвора. И всеки път си казвам: “Добре, че бях толкова млада!”
Най-ужасното сега е, че днес в това село, където живея, малко нещо да се обадя и хората казват: “Ти недей много да знаеш, нали си била в затвора!” Уж знаят, че за нищо съм била, обаче с времето забравят. Остава само това, че съм била в затвора. Като петно ми стои. Затворничката. Това много ми тежи. Турци хем са.
Сега в Караманци имаха празник на селото и там почитаха хора, които уж са пострадали по “възродителния процес”. Споменават кого ли не. Днес всички се правят на герои. Имаше такива, дето са сътрудничели на властта и по-рано са ги пускали от затворите, защото са доносничели. Днес и тях ги почитат. Моето име никъде не се споменава. Обидно е.
Всички турци, които преди 89-а бяха с комунистите, сега са се замогнали. Кмет на село Черноочене е един, който, когато сменяха имената, ходеше с червена лента и глобяваше хората, ако говорят на турски. Какъвто преди, такъв и сега. Никакъв свян.
Преди няколко месеца в Кърджали до мен спира една огромна, лъскава кола и от нея излиза мой съученик. Двойкаджията на класа. Пита ме: “Къде си сега лекарка?” Аз? Лекарка? Шивачка съм аз! Бях отличничката в техникума, всички казваха, че тъй като чета, един ден лекарка ще стана. А то какво се получи? Ей за нищо ми рязнаха крилата на 17 години, че до днес. Които си мълчаха, сега карат големите коли…
Мъжът ми работеше в строителството. Без осигуровки, без нищо… Преди две години получи удар, сега има отлепване на ретината на едното око. Почти не вижда. Казаха, че нищо не можело да се направи, защото зад окото имало тумор и не се знае какво може да се случи след операция. Взеха го известно време в болница. Всичките ни пари за него отидоха. Последните два златни пръстена продадох, за да ида на свиждане…
На никого за нищо не се моля. Най-малко пък за пари. Добри деца имам, помагат ми. Синът Илхан миналата година завърши Икономическия техникум, искаше да следва. Отказа се, защото той стана мъжът в семейството сега и трябва да работи. Отиде в строителството в Слънчев бряг, пет месеца изкара там, за един ден се върна и замина за Смолян там да строи.
Средната, Райме, е на 18. Догодина трябва да завърши техникума. И тя иска да учи, ама де да видим… Тя вече работи. Събота и неделя е в шивашкия цех. По 10 лева на ден й плащат.
Еджем е на 10. И тя шие с мен, оверлозите минава, всичко вече прави.
Научила съм се добре да си правя сметката, че да не стоим гладни. Ако изкарам толкова, че да ядем месо, купувам месо. Ако не изкарам, не купувам. Ако в седмицата можем да си позволим веднъж месо и останат още отгоре 100 лева, отивам и купувам нещо, че да продължим ремонта вкъщи. Че той вече доста години се проточи.
Не се оплаквам. Каквото и да стане, все ще се справя. А болката… тя си остава… и сънищата също. Тях вече никой с нищо не може да изтрие.
