Преди двайсетина дни Мехмедали Иляз от село Груево до Момчилград получава писмо от Военната прокуратура в Кърджали, с което му съобщават, че делото срещу евентуалния убиец на баща му е прекратено. Поради липса на доказателства. Изгорял архивът на пожарната, се казвало в писмото. Мехмедали не помни кога е заведено делото. Преди много години, казва той. По едно време уж се знаело кой е убиецът, после всичко отново се затрило. Едва ли някога нещо щяло се разбере.
Бащата, Мустафа Иляз Али, умира на 26 декември 1984 г. Прострелян. По това време вече е поставено началото на т.нар. “възродителен процес”. Из селата в околността обикалят милиционери и местни деятели на БКП и сменят имената на българските турци. Но не масово, както ще направят месеци по-късно, а първо при смесените бракове. Или на друг принцип: в едното село сменят имената на две семейства, в съседното – на още две. Официалната версия обаче е, че турците не са заплашени и че на подмяна подлежат само имената на помаците. Въпреки тези приказки хората започват да се чувстват застрашени. Още повече, че военното присъствие по пътищата се увеличава. В някои от селата си изработват тактика за защита – няколко мъже застават на пътя в началото на селото и гледат дали ще се зададат военните коли. Забележат ли ги, уведомяват останалите и те се изнасят към гората. Веднъж тъй, втори път тъй, на третия военните преграждат селото и хората се оказват в капан. Години по-късно разбират, че ги хващат, не защото военните били хитри, а защото сред самите български турци имало предатели. Но в началото никой не е вярвал в съществуването на мюсюлмански поп Кръстю.
На 26 декември селяните от Груево виждат наближаващите военни коли. За да се защитят, нареждат на пътя гуми от камиони и ги запалват. Това става към шест следобед. Джипките се връщат, но към десет вечерта идват отново с подкрепление – автобус с барети и пожарна кола. Малко преди това токът в Груево спира.
В това време хората се организират и излизат пред селото. Най-отпред са жените. От пожарната кола пускат към живата верига вода, в която има пясък. Баретите стрелят – кой във въздуха, кой на месо. Трима от селяните се търкулват ранени в канавката. Военните викат линейка и ги прибират. Мустафа Иляз е един от тях. Предполага се, че починал още в линейката. Военният лекар, който го преглежда, казва, че е прострелян. Селският фелдшер разглежда трупа по-късно и също твърди, че Мустафа е убит от куршум. Съседите, които мият тялото и го подготвят за погребението, потвърждават. Семейството получава дрехите – риза и елече, прогизнали от кръв и с дупки от куршуми. В смъртния акт обаче е отбелязано, че причина за смъртта е кръвоизлив в корема. Толкоз. Свидетелските показания на лекаря и съседите не се приемат. И до днес това положение не е променено. Убиецът най-вероятно е пенсионер от пожарната, на който така и никога никой няма да потърси сметка, смята синът. След 1990 г. семейството получава еднократно обезщетение от 600 лева. Там, където е станала престрелката, в началото на селото, е поставена паметна плоча с името на Мустафа Иляз и другите двама загинали. Ако не е бил убит, тогава защо е това? – пита днес синът му – Все едно, нещата така ще си останат, неясни.
На същия 26-и декември най-отпред в редицата е и тогава 26-годишната Хюсние Реджеп Исмаил. Ранена е в лявата ръка до лакътя. Припада. Съседи я отнасят в близката сушилня за тютюн и я скриват. Фелдшерът я превързва и вижда, че куршумът е излязъл, но смята, че все пак трябва да иде на другия ден в Момчилград на преглед. Хюсние тръгва. Никой шофьор на автобус обаче не иска да я качи. Шофьорите са местни български турци, но страхът вече е плъзнал из областта. “Ти си от Груево – казват й. – Ще ни донесеш нова беля.” В болницата докторът не отказва да я прегледа, но пуска райбера.
Четири години Хюсние не може да движи пръстите на ръката си. Изпитва силни болки. Решава да отиде на преглед в София. Местният лекар я предупреждава, че няма да я приемат. Хюсние е намислила хитрост, че ще ги излъже, като каже, че се е набучила на арматурно желязо. Когато в клиниката в Горна баня обаче правят снимката, лекарят разбира, че травмата е от куршум и отказва да я лекува. Да се заеме с ръката й се съгласява доктор от Варна, но чак през 1990 г.
Днес Хюсние работи във фабрика “Перлит”. Годините от 84-а до 90-а определя като “време на страх и гавра”. Дали често се връща в мислите си към тях? “Такова нещо не се забравя. И да искам, не мога”, казва тя. След онази нощ на сблъсъка години наред всеки ден трябва да ходи в кметството и да се подписва, че е в селото. Но най-много боли от това, че техни хора, български турци от Груево, изведнъж доброволно се отказали от имената си, заиграли хоро на мегдана и гордо декламирали как най-после са намерили българския си корен. “Но всяко стадо си има мърша – заключава Хюсние. – За мен тия хора просто не съществуват.” Дали трябва да се знаят кои са? “Ние си ги знаем, ние всичко знаем. А другите май никога няма да ги научат. Тогава властта знаеше, че няма на кого да се оплачем и правеше с нас каквото си поиска. А сега и да се оплачем – пак нищо”, казва тя.
После разказва, че докато била в болницата на 27 декември, Хюсние видяла да внасят на носилка Мюмюн. Заобиколен от милиционери. Струйка кръв излизала в ъгълчето на устата му. Отишло си било момчето.
Мюмюн Мустафа Ахад е ученик от село Равен. Приятелите му тръгват към демонстрацията в Момчилград, и той с тях. “Не знаех, че е там. Но цял ден ми беше напрегнато – разказва днес баща му Мустафа Ахад. – Бях на кошарите при овцете. Като не се прибра, тръгнах да го търся по роднините по другите села. Накрая отидох в болницата в Момчилград.” Цял ден крият какво се е случило с Мюмюн. Накрая хората му казват, че е застрелян в градската градина през деня. Ден преди да навърши 16 години. На втория ден от болницата дават на родителите смъртен акт, в който пише, че Мюмюн е починал от сърдечен удар. Всички са видели убиеца – военен старшина. Мустафа Ахад иска да го съди, но заплашват свидетелите и те се отказват да свидетелстват. Погребението става набързо, малко хора идват, сплашени са. След 90-а депутати от района обещават да му помогнат да се започне дело, нищо не се случва. Междувременно убиецът, вече пенсионер, търси бащата. Дори сам поставя камък на гроба на Мюмюн. Бащата обаче начуква камъка на парчета и ги хвърля. Поставя свои. “Отначало исках мъст, после всичко оставих ей така – казва Мустафа. – И да отмъстя, Мюмюн няма да се върне.”
Кметството почита Мюмюн, като изгражда чешма с паметна плоча. “Защо ми е тази чешма? Всеки път като мина край нея, плача”, казва майката Хатидже. След смъртта на сина си тя се разболява. Днес пенсията й от 105 лева не стига за всичките лекарства, които са й предписали. Мъртвите са зачетени с плоча, но за живите няма кой да се грижи. Днешната голяма болка на Хатидже е 22-годишната й дъщеря. Била шивачка в Момчилград. Затворили фабриката, за последната година работа дори не й платили. Оттогава 4 години е безработна. Помолили шофьора на автобуса, който събира работниците от селата, да я превозва до града безплатно, докато си намери нова работа. Шефът на автобусната фирма обещал да не й взима пари за билет, но само с обещанието си останал.
Януари тази година момичето се омъжило без сватба, тъй като родителите не могли да спестят пари за тържество. Мустафа и Хатидже се чувстват виновни пред дъщерята, дерт им, че не вдигнали сватба, но какво да направят.
Докато разказва, Хатидже оставя сълзите й кротко да се стичат по бузите, после ги забърсва, влиза в къщата и се връща с неразпечатана кутия шоколадови бонбони. В този дом рядко идват гости, но пристигне ли някой, домакинята трябва да го почерпи. Въпреки бедността и нищетата. Питам я дали някой от селото отваря дума за сина й? Помнят ли го хората? Знаят ли как е загинал2 „Едва ли – въздъхва Хатидже. – Миналото пречи на живите.”
„Само аз го сънувам всяка вечер – казва бащата. – Върви към мен през нивата и вика: „Татко, не съм умрял, жив съм, татко…”
Сбогувам се с родителите на разстреляното момче. Трудно ми е да намеря думи за утеха. Хатидже явно разбира затруднението ми и ме прегръща, сякаш тя мен утешава, задето ми се е наложило да се срещна с мъката им. Двамата са оставени сами в страданието, никой не ги търси, никой не се сеща, че имат нужда от помощ. Не е време за спомени, дошло е време да се правят пари, а това че Мустафа и Хатидже са изпаднали от задъхания ход на събитията, си остава техен проблем.
В самота преживял последните си дни и Нури Адалъ. Дисидентът прекарал общо към 23 години по затвори и в Белене, днес няма възпоменателен митинг, на който да не се споменава името му и да не се развява знамето на героичната му биография. Но преди пет години, тогава над 80-годишният Адалъ, бил оставен съвсем сам. Не е известно как е починал. Съседи открили вече разлагащия се труп в апартамента му в Момчилград четири дена след настъпването на смъртта. Миризмата била много силна, затова разбили вратата. Явно приживе нямало кой да се погрижи за страдалеца. Погребан е край село Островец. Четирите гроба – неговия, на майка му и на двете му жени – са потънали във висока трева.
В село Горно Дюлево пък е паметната плоча на Мустафа Юмер. Казват, че се самоубил в следствието, където е бил като обвиняем като организатор на бунтове. Политическите затворници обаче не вярват на такава версия. В затвора не можеш да се самоубиеш, казват те. И да си блъскаш главата в стената, пак няма да умреш. Някой трябва да ти помогне. Кой ли е помогнал на Юмер да умре, не се знае и никога няма да се разбере. Зад плочата е празната му къща. Семейството се е изнесло в Турция. Понякога идвал синът, но и той не знаел какво да прави с имота.
Срещу заключената къща на Мустафа е празното училище на селото. То обаче вече не е изоставено. Купили го англичани. В момента го ремонтират. Това е второ село в района, в което ми показват училище, купено от англичани. Тук изразът „къщи, големи като селски прогимназии” скоро ще придобие веществения си вид. Темата за прииждащите англичани измества тази за смяната на имената, разстрелите, изселването. Все пак трябва да се гледа напред, а повечето хора тук гледат на англичаните, кой знае защо, като на приносители на материални блага. Нали от Запада идват.
Може би защото повечето от младите мъже от този край са разбрали, че със садене на тютюн семейство не се гледа и са заминали на Запад. От години основният поминък в района е гурбетчийството.
В село Бенковски е построена поредната чешма, поставени са големи паметни плочи. И тук през декември 1984 г. е имало кървави сблъсъци. В тях загива малката Тюркан, момиченце на година и половина. Заварвам покрай паметника млада жена да разхожда току-що проходилото си дете. Питам я какво знае за тия събития. Била от съседно село, отвръща жената. Чувала нещо, но подробности не знаела. Свекърът й със сигурност бил преживял всичко и би могъл да разкаже, но той починал. Жената повече прекарвала в съседното село при майка си, където била начална учителка. Тук идвала само когато мъжът й се връщал от гурбет. Бил строителен работник в Германия. И в Белгия бил, и в Холандия… Двамата с мъжа й много искали да се съберат, той да не се щура по света, но като нямало работа…
Жената не се интересува кой, защо и за какво е загивал. Единственото, което иска, е работа и добро заплащане. Много простичко желание – да живее добре. А, да, като пътувал, мъжът й използвал личната карта с българско име. Така имал по-малко проблеми по границите. На фона на тази тъжна изповед чешмата, издигната в чест на застреляното момиченце Тюркан, стои като един помпозен и безсмислен камък.
И едно врабче да пие вода от твоята чешма, пак хаир си направил, казват мюсюлманите. Право казват. Само че някак подхвърлено, изречено полу на глас и с леко страхлив тон чувах и такива изречения – многото чешми тук са построени за утеха на новите бизнесмени с трохите от различни проекти. Хубаво, направиха паметни плочи, но и работа да бяха създали на хората, че този гурбет пари носи, но семейства разделя.
И Момчилград дава своите жертви през същия този декември. Организаторите на протестната демонстрация бързо са арестувани. Тогава се е смятало, че ги разкриват благодарение на снимките, които се правят от военните коли. По-късно политическите затворници узнават същата горчива истина – сред тях е имало агенти. В затвора един от разпитващите казал на И.Х.:”Знаем, че агентите са долни типове, знаем, че утре и нас ще предадат, но какво да правим, такава е играта, сега са ни нужни и ги използваме.” След разстрелите и арестите преименуването става изключително лесно. Момчилград се превръща в Мартиновград – толкова много мартиновци се появили.
През 89-а започва изселването на “мартиновците”. Първите насила. Получават задграничен паспорт и билет за влак до Швеция. Да се махат, е заръката. При голямата екскурзия някои доброволно тръгват към Турция, други пак към Швеция. Затова в града днес има много шведски граждани.
Е, на някои не им провървяло с политическата биография. Например интервюто за даване на политическо убежище при Б.М., който се сетил да замине по-късно, протекло така: Защо искаш да останеш в Швеция? В България ме бият, отговорил той. Защо? Е, мен лично – не, но други са били. България вече е демократична страна, казали шведите. Можеш да се връщаш. Върнал се Б.М. Днес внася от Турция преоценени дрехи с дефекти и ги продава в магазинче, наречено “Бутик”.
Ф.В. пък заминал за Австрия, лагера Трайскирхен. През март 1990 се обадил по телефона на вуйчо си, когото неотдавна били пуснали от затвора и рекъл: “Вуйчо, прати ми нотариално заверен документ, че си бил в затвора, че да ме пратят в Америка!” Що да стори вуйчото – пратил.
С течение на времето отиването до Швеция се усложнявало все повече. Демокрацията си има някои недостатъци: няма как да се пишеш репресиран политически. Нужни са други хитрости. Например като тази – братът на Р.Д. вече бил успял да вземе шведско гражданство като политически преследван, защото бил от първите. За да измъкне в чужбина и Р.Д., той фиктивно се развежда с жена си там. И фиктивно се жени за жената на Р.Д, т.е.булката се жени за девера си. Сега и двете семейства са се сдобили с шведско поданство. “Вече отникъде не могат да ме изгонят – казва Р.Д. – имам къща в България, имам къща в Турция, имам къща в Швеция!” Прав е човекът, не могат! А и не бива!
Някои пак я умеят играта, знаят как да използват мекото и на социализма, и на капитализма. Но повечето от тия, които бяха прецакани през 84-а политически, в новото време ги прецакват икономически. Но това е част от голямата политическа игра, в която за героите строят чешми, за да могат на тях ченгетата да си измият ръцете.
Няколко пъти повторих изречението – днес не е време за история, днес е време да се правят пари. Чувах го от различни хора, докато обикалях из Момчилградско. Тук смятат, че миналото пречи на икономическия просперитет. А пък той е много по-нужен, отколкото някакви си спомени. Обяснението е съвсем просто – политическите началници са се трансформирали в икономически. Хората са пострадали веднъж и са се научили, че с мълчание повече се постига. Това е поуката от историята. Протестиращите ги разстрелват.
Основно забавление на мъжете в Момчилград е играта на бридж. В Хасково още не бяха чували за бриджа, когато ние правехме турнири, казват гордо те. Това е игра, при която трябва голяма съобразителност, обясняват ми. Седят по кафенетата и пляскат картите. Голямо надцакване пада. Понякога се карат. На висок глас. Разделят се сърдити. На другия пак сядат и почват отначало. Около една маса се събират бивши жертви и бивши палачи. Ние него си го знаем, казват жертвите за евентуалното ченге, но слаби му били ангелите, поддал се. Искам да ми посочат някой, за когото са абсолютни сигурни, че е от доносниците, за да говоря и с него. Имената на тези хора се оказват държавна тайна в Момчилград. Абе имаше един, пенсионер е сега, тук някъде живееше, ама как ли се казваше… Това е най-честият отговор, който чувам. Пък и какво ли ще ти каже? Че е защитавал България, това ще рече. Те друго не знаят да говорят.
Разбирам ги, срамът, че са предадени от свои, все още не е надживян. Страхът, че същите пак дърпат конците, продължава да държи за гушите. Но трябва ли забравим историята, преди още да сме я научили? Питам мъжете защо в ГДР има обществена чувствителност към онова време на вербуване на слабите, на предателства на най-близките, а у нас – не. Защото – гласи отговорът – при немците всеки плаща това, което е изпил. А при нас не се знае кой какво слага на трапезата. Заедно ядем и пием, докато заедно паднем под масата. Мъдро!
В компютърния клуб в центъра на града две 14-годишни момчета играят в мрежа Counter Strike. Интересувам се дали у дома са им разказали нещо за смяната на имената, за демонстрациите, за жертвите. “Кои имена? – учудва се едното момче. – О, да, баба нещо ми разказа, но аз не слушах много внимателно. Падам си повече по математиката. Понякога с татко гледам канала History, там Хитлер, Сталин… такива разни.”
Излизам навън и поемам дълбоко от планинския въздух. Източните Родопи край Момчилград са божествено красиви. Земя, при чието създаване сякаш християнският и мюсюлманският бог са си стиснали ръцете. Дано след като преди време я напоиха с кръв, сега да не я зазидат в бетон, каквито изглежда са туристическите мераци. Нали било време за правене на пари…
