Размисли от едно кратко пътуване в Турция
Едно обикновено гостуване на колеги в съседна Турция ни накара нас, бургаските журналисти, да си задаваме немного адекватни въпроси - къде всъщност сме ние и колко далеч от нас са те? Защото самочувствието ни без покритие много често обърква посоките - те ли бързат или ние се връщаме обратно?
Но да караме подред. Млад колега от Руенския балкан - Недред Мехмед, кореспондент на турския в. "Заман" (Време) стана член на нашето голямо дружество "Кореспонденти" - СБЖ-Бургас. По този случай като колегиален жест от вестника поканиха група от дружеството да гостува в редакцията им в Истанбул. Нямаше ограничения за броя на хората. И за да се включат поне част от пенсионираните ни колеги, с помощта на бургаски бизнесмени успяхме да организираме безплатно пътуване - всеки у нас знае колко високи са пенсиите на някогашните обикновени редактори. Тръгнахме наперени, все хора с по над десетина и повече години стаж зад гърба си, но и със страха на възрастните ни колеги, че ще трябва да прекарат времето в Турция, наблягайки повече на домашно приготвените си сандвичи. Нищо подобно не се случи. Турското гостоприемство се оказа все още действаща реалност, а не мит.
Изненадите започнаха още от границата. В инициативата на в. "Заман" се включи и кореспондентът на вестника от Лозенград. Държеше непременно да се отбием за час при него "на чаша чай с баклава", както сам определи. Не му скършихме хатъра, спряхме за час в Лозенград. Колегата ни беше осигурил и среща с местни бизнесмени, сред които и Хюсеин Херсек, който от години има бизнес в България. Посрещнаха нас, непознатите, като важни гости, с познанството на които трябва да се гордее човек. Всички много държаха на връщане отново да поговорим за бъдещи съвместни инициативи. И думите им не бяха само празна любезност.
Редакцията на в. "Заман" ни зашемети още от портала - със супермодерната сграда, с реда и чистотата. Не се интересувахме от политика, а от условия за работа. Отивахме там като членове на СБЖ, които искаха да знаят повече за правата на журналистите, за условията им на труд и заплащане. Предварителната ни нагласа бе да търсим темите, които ни обединяват, а не тези които ни разделят.
Точно в 14 часа, както беше по уговорка, завеждащ международния отдел на редакцията Мустафа Халилоглу слезе да ни посрещне. Веднага ни заведоха в стола на редакцията препълнен по това време на деня. Държа да поясня, че "стол" е доста обидно определение за залата, в която обядваха 500-те членове на редакцията. Докато се оглеждахме доста подтиснати от обстановката, започнахме да се питаме, кой у нас реши, че да се осигури прилична обстановка за хранене на работното място е отживелица? Кой за пореден път се престара, разруши готовото и на негово място не измисли нищо друго освен престоял сандвич и кафе в пласмасова чаша. Тук всичко блестеше - от зелените площи, водния басейн зад стъклената преграда до белите покривки и колосаните салфетки на масата. Направо да не повярваш, че никъде не се вижда фас удавен в останалата по дъното на пластмасовата чаша утайка - нещо като знаков белег на нашите редакции. Не се вижда парченце дори от смачкан вестник или хартия. Същата чистота и ред посрещаха несвикналия български журналист и по етажите, в залите и дори в тоалетната. Хайде да не говорим за нея, защото ще се окаже, че повечето от нас за първи път виждаха подобни новости.
Откъдето и да го гледаш редакцията на в. “Заман” не прилича на нито едно работно място, предложено от българско издание. Все пак една “малка” подробност пропуснахме покрай ушите си. Работният ден тук започва с първата оперативка в 8,30 сутринта и завършва 12-13 часа по-късно. Е, толкова рано у нас работят само хората от сутрешните предавания, останалите редакции се събуждат далеч по-късно и навярно заради това не приличат на тази. Но честно да говорим - ако някой предложеше дали искаме да работим при условията на “Заман” и със същото работно време, със сигурност масово щяхме да предпочетем нашенската си кочинка и нашенската си слободия във всичко.
Всъщност в шеметната сграда в която бяха предвидили всичко за работещия - от мястото на закрития паркинг до фитнес залите и белите кресла край водната площ за среща с приятели, ние за първи път се попитахме кой влезе в ЕС - те тук или ние - там, по на север.
Въпросът натрапчиво се връщаше и на следващия ден. С журналистическата си карта можахме да влезем във всички исторически забележителности, за които ни стигна времето. Няма как да забравя възрастният си колега, който старателно прибираше картата си пред Високата порта на Топ Капъ и на всяка цена държеше да сподели с по-младите си колеги, че за първи път тази карта му е послужила за нещо реално. “Толкова години у нас никой не се впечатли от това, че му показвам журналистическата си карта. Тук е пълно с туристи от всички страни по света и въпреки това те ни отличават само защото сме журналисти”, каза колегата.
Така си беше по време на цялото пътуване - направо да не повярваш на чистия 15-милионен Истанбул, на достъпните кафенета, гостилнички, корабчета за разходка по Босфора, на щедростта и гостоприемството на тези, които ни бяха поканили. И най-вече - на уважението към професията журналист.
(*) Председател на СБЖ - Бургас
Димка Ташкова*
