Едирне - турската Флоренция

Зюхтю Калит, скулптор

Беше прекрасен ноемврийски ден. Разхождах се без посока из тучните ливади на дерето на Щръклево и се любувах на плавните извивки на хълмовете и щедрото есенно слънце, когато телефонът в джоба ми иззвъня. Моите русенски приятели от в. “Заман”, Идриз и Мюретин, бяха организирали отдавна лелеяната екскурзия до Едирне (Одрин). Въобще не се колебах. Отдавна изпитвах нескрито желание да опозная по-отблизо бившата столица на Османската империя, града на император Андриан, с многобройните му исторически и архитектурни паметници.
Да се потопя в дълбините на миналото, носещо отпечатъка на имперско величие, изразено в строежа на велики шедьоври на архитектурното изкуство - дворци, сараи, джамии, чешми, мостове, пазари и т.н. Пътуването беше леко и приятно. Преминахме границата без проблеми при Лесово и се насочихме към близкото градче, отстоящо само на 40 км. Там, до джамията “Селимие”, ни очакваше специален екскурзовод, изпълняващ ролята на гид - приятел на Идриз. Бяха се подготвили прилежно за приятното ни прекарване. Закусихме обилно в близката гостилница, запознахме се с любезните домакини, които преливаха от внимание и искрено гостоприемство.
Управителят на заведението беше голям фен на туристическия бизнес - надълго ни говори за историятя на бившите сараи на първите османски султани и ни разведе из огромните спални помещения, носещи техните имена - Мехмед, Фатих, Йълдъръм Баязид, Роксанна султан ханъм и др. Реставрацията беше великолепна и автентична, носеща белезите на висок аристократичен дух и изискан вкус. Следваше посещение в джамията “Селимие” - най-голямата на Балканския полуостров, шедьовър на османската архитектура и строителство. Приемаше се безусловно, че е най-зрялата творба на своя създател Мимар Синан - най-прочутия и талантлив архитект на Османска Турция. За съжаление валеше дъжд като из ведро, което малко ни притесняваше. Шмугнахме се набързо под чергилото, закриващо входа, след като се събухме и попаднахме под огромно куполно пространство. Бяхме смаяни и слисани от великолепието и фантастичната акустика. Мимар Синан, за да надмине създателите на "Света София", конструирал купола на “Селимие” с половин метър по-широк и успял. Никой още не е разгадал тайната на това гениално грандиозно строителство, магията на огромния купол, който като че ли виси във въздуха. След малко предстоеше обедна молитва и ние всички вкупом се качихме на втория етаж и се разположихме удобно на дебелия килим. Гледката отгоре беше зашеметяваща. Посетителите се суетяхя насам-натам, богомолците мълчаливо слушаха напевния глас на ходжата и всички ние, всеки по своему, се любувахме на магическото въздействие на прочутия мюсюлмански храм. Снимахме се надве-натри, в различни композиционни ракурси, щастливи и доволни излязохме навън. Дъждът продължаваше да вали и ни затвори за известно време във външния двор на джамията. Кресливи мургави амбулантни търговци нахално ни тикаха в ръцете амулети за щастие и късмет. В суматохата се сдобих с разгъната карта на Едирне с най-прочутите исторически забележителности за скромна сума. Нашият угрижен гид (заради поройния дъжд) имаше много богата информация за града, в който живееше от 8 години със семейството си. Усмихнат и приветлив, неизменна черта на турския културен туризъм, пъргаво ни разказваше историята на Андрианопол, гарнирана с пикантни подробности на някои места, което очевидно му доставяше удоволствие. За да не изневеря на природата си, аз шеговито и добронамерено го провокирах и допълвах с палавото си въображение липсващите детайли.
Преди да се скрием от дъжда в пазара под “Селимие”, от чиито доходи навремето се е издържала прочутата джамия, посетихме музей от надгробни паметници на открито. Направи ми дълбоко впечатление. До един всички бяха от мрамор с различна украса, орнаментика, височинна, полови и възрастови характеристики. Всички бяха изумително фино и филигранно издялани, аранжирани вертикално като прочутите колосални камъни на Стоунхендж. Само че тукашните бяха изящни и тънки като тополи. След като си напазарувахме от всевъзможните лакомства, сладкиши, локуми пишмание и т.н., всички конспиративно се намърдахме като сардели във форда и поехме в мъглата и дъжда към следващия обект от нашата мокра разходка. Разполагахме само с един чадър, на Теодора. Нашият екскурзовод продължаваше своята беседа и ние само кимахме разбиращо, без да сме видели нищо през мокрите стъкла на колата. Минахме през няколко моста, доста дълги и красиво изработени, защото през Едирне минават Тунджа и Марица. Вторачено се взирахме в руините на бившите султански дворци, защото Едирне 92 години е бил столица на една световна империя.
Следваше визита в грандиозен храмов комплекс, комбинация от джамия, имарет и психиатрична болница за душевноболни. Студентка от Тракийския университет ни прожектира филм за историята на обекта, реставриран и отворен като музей. Средновековните лечители на импeрията очевидно са били хора с богата култура и широки международни познания за терапията и лечението на душевноболните с различен диапазон на заболяването. Много съвременно, актуално и хуманно ми звучаха терапията с музика, с шумоленето на водните струйки на шадравана, с цветове, с труд и чак накрая, като последна мярка, с медикаменти. Правеше впечатление богатството на музикалните инструменти, всеки отреден специално за отделните заболявания. Естествено за най-буйните и агресивните, оставащи глухи за лечебните процедури, се полагали оковите на дебел синджир. В края на краищата за всяка болка си имало лек. Всичко това беше богато илюстрирано с восъчни фигури над естествен размер, доста реалистично и майсторски моделирани. След като се снимах на фона на фигура, окована здраво с дебели синджири, и пред музикантите, мълчаливо се изнизахме навън.
Посетихме частно училище, запознахме се с директора, който преливаше от любезност и добро възпитание. Пихме кафе и ядохме сладкиши, узнахме системата на частните колежи в Турция. Държавата и богатите бизнесмени целенасочено инвестират в образованието на децата си. Класните стаи бяха красиви и уютни, богато декорирани с картинки и илюстрации. Не липсваше и лаптоп. Чиновете бяха удобни и функционални. Засипахме директора с въпроси, особено аз. Отговаряше надълго и нашироко, с охота, защото синът на нашия екскурзовод е завършил тукашния колеж с отличен успех и той беше нещо като вътрешен човек. Накрая всеки получи като подарък от Мустафа бей (така се казваше директорът) по един богато илюстриран албум за Едирне.
Чак сега ми стана ясно колко много неща пропускаме заради дъжда. Бяхме успели да видим, препускайки, една нищожна част от огромното историческо културно и архитектурно наследство на Едирне за един ден. Пътувайки в колата, на връщане си обещах отново да се върна в Едирне - турската Флоренция, и да се любувам най-малко една седмица, може би месец, догодина през пролетта.

"Zaman",10-16 Декември,Година:15,Брой:50